Публикувано във в-к „Телеграф”, 8 май 2014 г.
Завърших медицина в София през 2011-та година и решението да замина за Германия беше добре планирано и обмислено. В момента специализирам хирургия в клиниката по обща, коремна и съдова хирургия Evangelisches Krankenhaus “Paul Gerhardt Stift” във Витенберг. Започнах подготовката си за това две години по-рано – учих немски език, за да мога да положа необходимия изпит, за да замина. Всъщност това беше и времето, през което като студентка бях направила много практики и бях видяла как работи здравната система у нас. Може би, ако това не се беше случило и не бях осъзнала, че не мога да съвместя тази система с моралната си система, надали щях да взема решението да замина.
Кои са били другите причини, които са ви подтиканли да специализирате в чужбина?
Със сигурност повечето хора, които ще прочетат отговора ми на този въпрос, ще си кажат, че зад думите ми се крие финансовата причина. Мога да кажа, че със сигурност, финансовият момент е бил един от факторите, които съм взела предвид, когато обмислях да специализирам в чужбина. Признавам, че винаги ми е било трудно в това отношение, било е трудно и на моето семейство, докато достигна момента да работя навън. Въпреки това, със сигурност има и други причини да потърся работа навън, основната от които е, че моята най-голяма любов е хирургията. Винаги съм искала да специализирам именно това. За съжаление, не виждам причина да специализираш хирургия в България, където едвам успяваш да се докоснеш до същината на тази област от медицината, където четири години може и да нямаш собствени операции, но да излезеш специалист по хирургия. Другата причина беше фактът, че в Германия ще има социална система, която ще стои зад всичките ми пациенти, че след като ги изпиша у дома, ще има кой да се погрижи за тях. И да – важно е, че там лекарите са спокойни и мислят за болните си, а не за това как да си платят наема.
Какво според вас не достига в системата у нас, за да можем да задържим младите лекари, които искат да я специализират в родината си?
Все пак аз не бих могла напълно коректно да сравня двете системи, защото започнах специализацията си в чужбина. Това, което обаче установих след две години практика като доброволец в клиниките в София, е, че отивайки в Германия не знаех как се държи скалпел. Проблем за страната ни е, че за разлика от други държави, няма списък с определени оперативни интервенции, които трябва да направиш за периода на специализация.
Преди да заминете в Германия, сте работила и в Спешна помощ в Пловдив. Напоследък спешната помощ у нас е обект на големи критики, като предстои мащабна реформа в сектора. Кои според Вас са основните проблеми в спешната ни помощ?
За спешна помощ в Пловдив – мога само да се преклоня пред колегите си там и кажа, че научих невероятно много благодарение на тях. Това са хора, които работят в абсолютно нечовешки условия и ги крепи само вярата в професията, ентусиазма и това, че все пак обичат спешната медицина. Спешните медици тук работят в абсолютно мизерни условия и взимат абсолютно мизерни заплащания. Според мен трябва да се променят много неща. Базата трябва да бъде променена из основи – не искам да влизам в подробности, но само ще Ви кажа, че тоалетната на спешната помощ в Пловдив е външна. Неизбежен е преходът към парамедиците, така е в абсолютно всяка държава, така е и в Германия. Там спешният лекар бива повикан в зависимост от законово установените случаи, свързани най-вече с деца под една година, катастрофи, сърдечен инфаркт, бедствия. Културата на хората в България по отношение на спешните медици също трябва да се промени, тук сме били викани заради главоболие или заради високо кръвно. Това се случва и в Германия, но може би системата е основана на по-големи финансови ресурси, а тук хората, набирайки 112 за не толкова сериозни проблеми, трябва да си дават сметка, че в този момент някой друг може да умре.
Кое е най-болното място на здравеопазването ни?
Не можем да очакваме здравеопазване от система, в която една трета от населението е здравно неосигурено, тя просто не може да бъде функционираща. В Германия неосигурените са 1% и това се счита, че са или нелегални имигранти или хора, които са толкова заможни, че са извън общественото здравеопазване.
Съществува ли такова съществено разделение между частните и държавни болници в Германия, каквото се наблюдава тук?
В Германия всички болници изглеждат по един и същи начин и населението е здравно осигурено, където и да живее. Не е тайна, че български и румънски медици може много лесно да си намерят работа там, защото те са основно в провинциалните райони, а не в университетските болници. Озовавайки се обаче в една провинциална болница, обаче ние виждаме неща, които тук един лекар може да види само в университетско лечебно заведение. От друга страна, населението в един 50-хиляден германски град има достъп до новостите в медицината, какъвто имат хората в Берлин. Ето и конкретен пример от моята практика във Витенберг – аз се занимавам с онкологична химиотерапия на рак на дебелото черво и рак на стомаха в специализиран център. Работим конкретно с едно антитяло, за което има разрешение за употреба от 2013 г., а един флакон за еднократно терапия струва 5 600 евро и е наличен както в Берлин, така и във Витенберг и Хамбург.
В момента у нас има голямо напрежение между НЗОК и болниците. Има ли подобни искри между здравните институции в Германия?
Напрежение между Здравната каса и лекарският бранш съществува навсякъде. В страна като Германия със 132 държавни и 40 частни каси има и голям брой селективни договори. По принцип системата за клиничните пътеки в България е заимствана от Германия, но е като едно малко уродливо копие на немската система. В Германия има около 250 здравни каси, което създава огромна конкуренция, по този начин пациентът има и голям избор, а качеството се вдига. В Германия има обществено осигурени пациенти и такива, които се осигуряват частно, единственото предимство на вторите, за което се бунтуват и немските медиите е това че т. нар. частно осигурени по принцип се обслужват първи след спешните пациенти.
Със сигурност и в България има останали добри специалисти, които за съжаление обират негативите от всички лоши практики в бранша. Коя е основната разлика, която откривате Вие между лечението на пациентите у нас и в Германия?
Може би голямата разлика е в отношението към болните. Първата година от престоя си в Германия бях учудена, че не виждам космически операции, извършени от роботи, управлявани от хора. Видях хирургията, с която съм свикнала – че и там операция на апандисит се прави 80% лапароскопски и 20% по конвенционалния начин чрез отворена операция. Изключително важна обаче е социалната грижа за болните – лекарите там трябва да знаем, че пациентът ще бъде опериран, ще остане 10 дни в болницата, след което ще му осигурим социални работници с медицинско образование, които ще идват три пъти на ден да го превързват, а той самият ще идва веднъж седмично на контролен преглед. По този начин се спестяват и много средства на Здравната каса, защото този пациент няма да се върне да се лекува в болницата. Не мисля, че германците имат по-висока здравна култура, по-скоро общопрактикуващите лекари поемат голяма част от нашата работа - за две години в планов приемен кабинет, не ми се е случвало да установя диагноза на джипи, която не е вярна.
Стои ли пред Вас възможността да се върнете в България?
Сега много германци ме питат как се реши да заминеш и колко време мислиш да останеш тук. Никога не съм могла да дам точен отговор на този въпрос, особено на германци, за които думата родина има една огромна стойност. За тях родина е мястото, в което познаваш всички пътища, без да се налага да поглеждаш картата. За мен България винаги ще е моята родина, но за момента съм щастлива с живота, който Германия ми предоставя и със специализацията, която правя. Не мога обаче да кажа дали ще остана до края на живота си в тази страна.
