Трансплантацията ме спаси от затвора на болестта

10 години, два месеца и 16 дни. Точно толкова е „сметката“ от живота на художника Димитър Анастасов, през която той е чакал за трансплантация на бъбрек. Срещам се с него в Националната галерия за чуждестранно изкуство, където между картини, пластики и рамки започваме тежкия разговор за дългогодишната борба на твореца. Борба за живот, но и борба за съхраняване на нещо повече от тялото.

„Наследство“
Диагнозата на Димитър е поликистоза на бъбреците. „Подарък по наследство“ - би се пошегувал някой с по-цинично отношение към изненадите, които е скатала съдбата за всеки. От фамилното заболяване страда и сестрата на Димитър, която за разлика от него все още не е имала късмета да бъде трансплантирана. Рискови да отключат заболяването са и дъщерята на художника, както и неговите племенници. „Ще се борим и за тях, нямаме право да не го направим“, категоричен е Димитър и започва разказа на своя живот. Разказ, за чийто главен „актьор“ си казваш, че е повече от герой. Но и разказ на един обикновен български художник, обиколил половин свят в търсене на... бъбрек.

Болест

„През 1998 година спря функцията на единия ми бъбрек“, започва Димитър. „Тогава попитах в диспансера по трансплантация дали има възможност на мястото на неработещия бъбрек да се трансплантира здрав. Още тогава тенденцията при мен беше, че скоро и другият ще спре, както и стана“, продължава художникът. Отговорът, който тогава дават на Димитър, е че „практиката“ в България е болен в неговото състояние първоначално да премине на хемодиализа и едва след година-две да кандидатства за трансплантация. „На практика от началото на 2003 година бях включен на хемодиализа. Това не беше неочаквано за мен, но се надявах да се отложи във времето. За съжаление след отказването и на втория бъбрек трябваше да бъда включен на диализа“, посочва още Димитър. От тогава започва и дългогодишното чакане за трансплантация. Художникът преминава през датите, писмата, имената на хората със завидна памет. „Септември 2004 година, когато беше създадена Агенцията за трансплантации, дарих изложба за откриването й. Тогава говорих с първия й директор и го питах дали имам някакъв шанс за трансплантация тук. Той обаче ми каза директно – ако имам възможност, да търся начини за чужбина, както и че в близките десет години трансплантациите няма да се развият в България“, допълва Димитър.

Чужбина
До ден днешен художникът пази изрезка от вестник, в която е имало статия за фондация, основана от съпругата на американския абстракционист Джаксън Полък. Организацията финансира лечението на артисти с тежки заболявания от цял свят. „През септември 2004 г. кандидатствах с помощта на колеги от галерията и ми беше отпусната сума в размер на 30 000 долара. През това време вече бях влязъл в контакт в клиника в САЩ, където се надявах да стане операцията. За съжаление офертата, която изпратиха от там, беше в размер на 150 000 долара и средствата бяха недостатъчни“, продължава художникът. Споделя, че е кандидатствал и за трансплантация в Санкт Петербург, но след негативни отзиви на пациенти, преживели операция там, се отказва от този вариант.

Пакистан
Спасението за онзи етап от живота на Димитър се оказва Пакистан. „Намерих канал и за една седмица подготвих документите си. Тогава търговията с органи там беше легална. Цяла Саудитска Арабия си изпращаха бъбречно болните в болниците в Пакистан“, разказва графикът. В неговия случай – донор се оказва 20-годишният Бабар Мамаяд. „Всъщност, подобна търговия е широко разпространена там. Много често някой член на бедно семейство се жертва и продава свой орган, за да спаси роднините си от мизерията“, разказва той.„Заминахме четирима българи, за щастие при останалите трима нямаше проблем, но аз отхвърлих бъбрека“, продължава историята. Причината – и при изследванията, както тук, така и в Пакистан, не са били открити запушванията на основните вени и артерии, които кръвоснабдяват долната част на тялото на Димитър. „Оказа се, че тези съдове са били запушени над 80%“, уточнява той. След неуспешната трансплантация, пътуването към дома се оказва не по-леко за художника. Самолетът му преминава над Ирак в разгара на военните действия там. „Тогава бяха бомбардировките, полетът беше кошмарен“, спомня си Димитър. Кошмарът за художника обаче продължава и на родна почва, когато състоянието му се влошава сериозно.

Изгонен
След като се оказва, че присаденият му бъбрек не функционира, Димитър се сблъсква и проблеми около отстраняването му. „Бях насочен към урологията на Александровска болница с мнение за спешно изваждане на бъбрека. Това беше на 24-ти декември, жена ми ме буташе с количка, защото не можех да ходя. Лекарят д-р Панчев обаче ни изгони на улицата с думите - „Нищо не мога да направя за вас, елате след Нова година“, споделя още Димитър. След спешно закарване в „Пирогов“ дни преди посрещането на Новата година, художникът все пак бива опериран. И отново започва да чака за бъбрек. През това време проблемите следват един след друг – младият пакистанец, на когото е платил, за да му даде бъбрека си, започва да го рекетира по телефона за още пари с оправдания, че се е разболял тежко след операцията. „Впоследствие разбрах, че това е лъжа, но неприятното усещане остана“, посочва Димитър.

Франция
Потокът от дати, хора и държави продължава да съпътства разказа на Димитър. За късмет, както той го определя, съдбата се оказва благосклонна и той все пак успява да получи бъбрек. Трансплантацията се случва в клиника в Тулуза, Франция. „Беше 10-ти април 2013, когато ме извикаха. Професор Ростенк ми се обади и каза да съм там още същия ден. Бяхме събрали средства от последната дарителска изложба специално за пътуването. Пристигнах на време, но... оказа се, че бъбрекът не е подходящ. На трети май ме викнаха повторно – отново не се получи. Имаше по-спешен случай от мен. И тогава професорът ми се обади, че ме иска там. Добре, че имам много приятели, помогнаха ми. От 3-ти до 23-ти май чаках в Тулуза, и... тогава се появи моят донор. Тя е била възрастна французойка. Бъбрекът ми е от 1944 година, на 70 години“, разказва още Димитър.

Втори живот
„Прероден съм. Само това мога да ви кажа. Слава Богу, засега всичко е наред – живея нормално – движа се, храня се, пия вода, колкото си искам“, продължава творецът. „Беше страшно, но сега съм жив и по-важното – чувствам се жив“, заключва Димитър, не пропускайки да каже, че три неща са го спасили – семейството, приятелите и изкуството. Тръгвам си – от една галерия и от един художник, спасил живота си.

938 българи чакат за трансплантация

938 българи чакат за трансплантация, става ясно от последната справка на Агенцията по трансплантации. Най-много са нашенците, които се надяват да получат бъбрек – 864. Следват ги чакащите за черен дроб – 42-ма болни. На този фон отказите от даряване на органи, тъкани и клетки към 9-ти юли тази година са 2 759.