Журналист е диагноза, не професия

сряда, 10 декември 2014 г.

Будна надежда

Mилена Димитрова
Полина Тодорова

Около 600 души в България са в т. нар. будна кома. Всяка година в това състояние изпадат около 20-30 души, съобщи председателят на сдружението "Алтернатива при будна кома" Тихомир Георгиев, чиято дъщеря успява да излезе от нея и днес все още се възстановява. Официални данни колко са тези пациенти у нас няма, защото здравното министерство е спряло събирането на такива. „Те нямат и желание да го възстановят, защото ще излезе наяве, че тези хора се увеличават лавинообразно”, посочва Георгиев.

Лечение
Лечението, поето от здравната каса, е само 3 месеца и спира в момента, в който пациентът излезе от интензивното отделение. След това грижите за него поемат изцяло близките му. След изписването му от болница, разходите на семействата възлизат между 3 000 и 6000 лева на месец. Голяма част от тези средства отиват за рехабилитация.

Мануела
Един от хората в будна кома, след чийто случай реално се заговори за проблемите на пациентите в подобно състояние е Мануела Горсова, която 7 години е прикована към леглото. „Тук няма ден и нощ, няма работен и почивен ден. Грижите са денонощни, поне ако искаш детето ти да живее“, сподели пред „Телеграф“ нейният баща Красимир Горсов. Момичето, която вече е на 24 години, изпадна в будна кома след зверската катастрофа, причинена от Максим Стависки. На 5 август 2007 г. двукратният световен шампион по фигурно пързаляне навлезе с джипа си „Хамър" в насрещното движение и се удари в други две коли. От раните си на път за болницата почина 24-годишният шофьор на единия автомобил Петър Петров, а Мануела Горсова, пътувала в другата кола, вече седем години е в състояние на будна кома. За нея неотлъчно и денонощно се грижат двамата й родители. Семейството на Мануела преживя и истинска съдебна одисея, докато успее да осъди спортиста, макар и условно. В един етап от процеса срещу Стависки се стигна дори и до абсурда Мануела да бъде осъдена да плати разноски по делото срещу спортиста. В момента семейството на момичето се изправя и пред друг проблем – оказва се, че присъденото обезщетение по делото е в блокираната банка КТБ. Въпреки всички кошмари, през които преминава близките на момичето, те не се оставят да влязат в капана на отчаянието. В това се заключва и отговорът на Красимир Горсов на въпроса какво би казал на всички останали родители в неговата ситуация: „Имат ли някаква друга причина освен децата си да са живи – защото аз и майка й нямаме. Мануела е единственото, което имаме...“.

Найден
Друг случай на будна кома е този на Найден Йосифов, който повече от година е в това състояние. До трагедията се стигна след взрива на газова бутилка в китайски ресторант в центъра на София срещу Руската църква. Обвиняеми за случилото обаче все още няма. Сега грижите за Найден са 24 часа в денонощието. Той се храни през корема чрез специална система, като приема само пасирана храна чрез спринцовка. Вода задължително му се дава на всеки час, обяснява Николай, който е брат близнак на Найден и един от хората, който е неотлъчно до него.
„Обръщаме го, за да не получи рани от залежаването. Раздвижваме го постоянно. Специалисти му правят рехабилитация. Храним го по 6 пъти на ден. Вечер ставаме през час” разказва Николай за грижите, които семейството полага. Никой лекар не наблюдава състоянието му. „Обучиха ни как да се грижим за него преди да го изпишат“, посочва съпругата на Найден Станимира. Само лекарствата на болния излизат 1000-1500 лева на месец. Отделно му се дават хранителни добавки. Нито един от медикаментите, нужни за лечението му, обаче не се поема от НЗОК. „Питахме една клиника в Израел, където искат 1600 долара на ден, за да му направят изследвания и да кажат до каква степен могат да му помогнат“, споделя жената. Тази сума обаче е непосилна за семейството. За нуждите на Найден е осигурено специално легло благодарение на предаването „Предай нататък”. Рехабилитаторите Анна Атанасова, Диляна Цветанова, Антон Ненов и Пресиян Христов напълно безвъзмездно помагат на младия мъж в будна кома. В момента Станимира е в майчинство. Няколко дни след трагедията с мъжа й тя разбира, че бременна, а през април се ражда дъщеричката им.

Шокът идва след изписването

Следболничното лечение се оказва голям проблем за близките на хората в будна кома, категоричен е доц. д-р Красимир Генов, началник на неврологичната клиника във ВМА. Той е един от малкото специалисти, които следят от близко множеството подобни случаи у нас и се среща ежедневно със семействата на пациентите в такова състояние. „Проблемът е какво се случва след болницата – защото докато ние се грижим за пациентите, близките им са спокойни. След изписването им, обаче настъпва големият шок“, изтъква д-р Генов, допълвайки, че в един момент те трябва да поемат изцяло грижи като хранене, аспирация, подаване на кислород, рехабилитация, почистване, предпазване на различни инфекции. По думите на специалиста по-дългото стоене в болница би било дори опасно за хората в будна кома, защото те на практика са почти без имунитет, който би могъл да пребори множеството вътрешноболнични инфекции. „Затова именно трябва да има обучение на близките, когато болните биват изведени от болницата – трябва да може да им се покаже как се храни през сонда, как се сменя катетър, как изцяло да се обгрижват роднините им“, посочи доц. Генов. Не по-малък проблем е и психологическата грижа за близките на пострадалите. Оказва се, че много често след сблъсъка с нелекия живот, който ги чака, семействата на хората в будна кома се разпадат. Особено голям е проблемът извън големите градове – там близките често не са наясно какви медикаменти да прилагат на болните, как да ги хранят, в провинцията липсват и достатъчно рехабилитатори и кинезитерапевти, разказа д-р Генов.

неделя, 7 декември 2014 г.

България - страната на (У)БИТИТЕ лекари

Докторке, нали ще го спасите… Докторке, моля ви!”. Думите са на отчаяната старица, здраво вкопчила се в бялата престилка на майка ми и молеща я да направи онова чудо, с което да вдъхне още малко живот на съпруга й, току-що покосен от инсулт.
„Мамо, ще му помогнеш ли?, питам аз - осемгодишното дете, също вкопчило се в дрехата на същата лекарка-майка. „Ще направим всичко възможно”, казва тя, едновременно поглеждайки към мен-детето и към жената-старица. Бързо ме изпраща в лекарския кабинет, където ще прекарам нощта, докато тя ще спасява животи. Или поне ще направи-всичко-възможно.

Десетки са нощите, часовете –стотици, които прекарвах в този кабинет – малкото убежище на дежурните лекари. Детско любопитство или нещо друго, все ме тласкаше към още и още нощи там. След куп молби майката-лекарка се съгласяваше с условието да съм тиха, да не излизам от кабинета-убежище и да не пипам нищо. Наградата за хилядите ми молби на сутринта се увенчаваше с плик с празни спринцовки. Или пък стари слушалки. Всички те бяха идеално пригодими за игра сутрин, следобед или вечер. Все време, в което тя беше дежурна. Или даваше рапорт. Или беше на смяна в спешния кабинет. Или посрещаше Коледа в линейка. Бях щастлива, защото имах своите у-н-и-к-а-л-н-и спринцовки и слушалки, с които преслушвах сърцата на плюшените играчки.

Казват, че децата на лекарите порастват много бързо. Може би, защото повечето от тях на 8-години знаят какво е човек да бъде парализиран от инсулт. И че хората умират, дори и да са млади и добри. Но знаят, че някой там – в бяла престилка в нощно отделение, прави всичко възможно да ги спаси.

Съвсем скоро спрях да виждам в отделението вдъхновение за бъдещи игри. Доста по-често виждах другото му, истинско лице - десетките болни, „украсени” с безброй системи – новата им пъпна връв за живота. Надеждата се прокрадваше плахо, неуверено скрита в погледа на близките им, които не спираха да се вкопчват в престилките на хората в бяло, все така молейки ги да направят чудото.

Дни преди 13-ия ми рожден ден детското наивно любопитство отстъпи място на обсебващия гняв при вида на металната решетка, сложена на входа на отделението. Сложиха я заради цигани, които бяха откраднали кафе машината от лекарския кабинет. Цигани, чиито близък е бил спасен от някой от този кабинет. Кабинетът-убежище, в което прекарвах сама толкова много нощи, беше разбит, изкормен, изнасилен. Обруган. И въпреки това, хората в бяло продължаваха да кръжат над своите болни, посрещайки страданието, болката и надеждата на техните близки. Посрещайки обидите им. Посрещайки ударите им.

„Не знам дали ще се върна. Тук рискувам да загубя всичко, за което толкова много се старах и в което толкова много вярвах. А пациентите навсякъде са пациенти, както и аз навсякъде ще бъда лекар”, ми каза преди да се качи на самолета една от най-близките ми приятелки, заминавайки в Германия, за да специализира хирургия там. Днес тя лекува прекрасно болните хора на Германия в болница в малък град до Берлин.

От началото на 2014г. нападенията над екипи на спешна помощ в България са 226, от тях 175 са в цигански махали. Другите - явно в "български". 226 нападения над хора, отзовали се, за да спасят нечий живот. Живот, който им отвръща с удар, с обиди, със закани за убийство.

Пациентите навсякъде са пациенти, ми каза моята приятелка. И лекарите навсякъде са лекари. Кога обаче ние забравихме да бъдем хора? Кога направихме така че бързо порасналите деца на лекарите да трябва да се страхуват за живота им? Кога започнахме да гоним младите от тях, а по-старите да нападаме?
Може би в момента, в който злото в душите ни също порасна прекалено бързо и поиска да (у)бием магьосниците в бяло, вършещи чудеса. По човешки.

* На снимката – д-р Красимир Йорданов, лекар в Спешна помощ. Нападнат и пребит от група пияни, след като се е отзовал на сигнал в к-л „Овча купел”.