От края на 2013-та година той преглежда, носи храна и се грижи за десетки сирийци, избягали от войната в родината си. За каузата си го привлича канадският милионер филантроп Янк Бари, чиято организация „Global Village Champions Fondation” от години се занимава с благотворителност. „Защо се занимавам с това ли – защото аз много добре знам какво е да си в чужда държава, какво означава да си преживял нещо ужасно, какво е в един момент да изгубиш всичко и може би най-страшното – да не знаеш кога всичко това ще свърши. Това са хора, които не са виновни за ситуацията, в която се намират и които имат нужда от помощ“, описва за „Телеграф“мотивите си да помага на бежанците д-р Георгиев. С усмивка изброява имената на децата, които е прегледал – Мохамед, Рама, Мариам... И това, което се очаква да носи неговото собствено, макар и „по сирийски“ - Закиря. Разказвайки за чужденците, които търсят помощ у нас, д-р Георгиев не пропусне да осъди и реакцията на хората в Розово, които изгониха бежанците от там. „Много хора твърдят, че сме прекалено бедна държава, за да се грижим и за сирийците. Искам едно да им кажа обаче – ние и преди тях бяхме зле и не сирийците са виновни за икономическото ни положение“, категоричен е докторът.
Съд
Организацията, която привлича медикът в помощ на бежанците, търси своеобразни шампиони в различни държави. Д-р Георгиев обаче не определя себе си нито за шампион, нито за герой. „Много често чувам, че ни наричат герои. В очите на много хора сигурно сме такива, ние с жена ми обаче казваме - това не бе въпрос на геройство, това бе въпрос на оцеляване. Когато си поставен в така ситуация - заключен си месеци наред в единична килия, която е ужасяваща, страшна, тъмна, студена, с огромни плъхове, можеш и да се отчаяш. И аз съм го правил“, споделя д-р Георгиев. Такъв момент е бил един от първите пъти, в които лекарят е бил отведен за разпит при либийския прокурор. „Никой не ми каза къде ме водят – вързаха ми очите, хвърлиха ме в един багажник и честно казано си помислих, че ме отвеждат, за да ме разстрелят. Казах си – това беше - край на мъките. После се оказа, че просто ме местят в затвор. Така започна ужасяваща епопея, която продължи осем години и половина“, продължава тежкият му разказ. Очите му се насълзяват, когато започва да говори за белезите от мъченията по тялото на съпругата си и останалите сестри, след което не пропуска да се извини за момента на слабост.
Сила
Не слабост обаче, а огромна сила прозира от думите, с които лекарят разказва за страшните години, прекарани в Либия, въпреки че признава, че не иска да се връща назад. Изброява със завиден стоицизъм за мъченията над „момичетата“, за килиите, за прекараните три години в посолството, докато чака свободата за сестрите и за д-р Ашраф. Не може да каже и кой е бил най-тежкият момент – дали задържането на съпругата му Кристияна, дали отчаяните часове в двуметровата килия, която е делял с още 7 души. Или пък злокобният 6 май 2004-та година, този иначе така тачен български празник, в който чува смъртната присъда за останалите, а за себе си – не. „В този ден се почувствах предател – аз бях свободен, а те не. А бях също толкова невинен, колкото и те. Тогава крещях, виках, не исках да изляза от затвора. Беше страшен кошмар – аз навън, жена ми и момичетата – вътре “, спомня си Здравко.
Надежда
На въпроса, което е давало надежда – на него и на останалите осъдени, следва отговорът – истината. „През цялото време си повтарях, че истината ще излезе наяве. Това беше правеше и моята жена – в най-страшните години в затвора, тя ни е давала и най-големия кураж. Вината ни е казвала: „Запомнете, ние ще излезем от тук“. Казваше го и когато изтезанията бяха най-жестоки, казваше го и след първата, и втората, и третата смъртна присъда“, споделя д-р Георгиев. Не пропуска да спомене и помощта, която да му оказвали и която продължават да му дават до ден днешен двамата му сина.
Цяла България беше с нас
Искам да благодаря на целия български народ за огромната подкрепа, която ни оказа, за кампанията „Не сте сами“, за отношението на толкова много непознати хора. Може би такова единомислие, такова обединение, което сме имали всички българи тогава, не се е случвало от години, категоричен е още д-р Георгиев. И завършва с мисълта, че може би и сега имаме нужда да сме по-единни и да си спомним, че сме един народ.
