Кръстът, който той носеше за дядо Кръсто, се поклащаше тежко. Тежък бе и въздухът в иначе прохладния май, но нямаше как да е другояче в онова малко, някога голямо, село в Северозапада, чийто гърди поемаха сетната си глътка живот. Почти всичко бе изчезнало от него - къщите зееха голи и празни, а шепата хора се събираха все по погребения. Сватби и кръщенета почти нямаше, защото ги нямаше и младите. Гробището накрая на селото, прегърнато с треви и цветя, бе заело мястото на някогашния площад, събирал хора и събори.
Бай Иван закъсня малко за погребението, но успя да стигне за процесията до гробищата. Нареди се най-отзад, но въпреки преклонната си възраст, успяваше да спазва крачка и да не изостава. Спретнат, чист и горд – така, както трябва да се изпраща ветеран.
Гробарите бяха готови да положат тялото и всички се наредиха да хвърлят шепата си пръст. Миг преди ковчегът да потъне, слънцето печеше жарко, горещо и хвърляше отблясъци по наредените по гърдите на стария медали.
Един, два, три, четири, пет, шест.
„Вземи ги”, провикна се Бай Иван към внука. Eдин през други всички заповтаряха същото. Смутен, младият мъж се зачуди какво да прави – вземеше ли ги, все едно отнемаше правото на стария да си отиде с късчетата доказателство за храброст. Оставеше ли ги – пак същото – само че тоя път ги отнемаше от ония, дето трябваше да се учат от тях. „Вземи ги - за теб са”, повтори пак старият ветеран и внукът почна да събира.
Един, два, три, четири, пет...Шестият се запря – аха да го извади, но медалът не се даваше...Опита пак и пак, но нейсе. „Остави го, тоя си го е избрал”, чу гласът на бай Иван. Послуша го и се изправи. С едната ръка държеше петте медала, а с другата хвърли своя дял пръст.
„Айде, това беше. Всички към селото и никой да не се обръща”, нареди отчето. Жените тръгнаха първи. После се сепнаха.
„Дааа-н-н-н”, чу се първият изстрел, който спря всички. „Дааа-н-н-н”, последва втори. Мъжете се бяха наредили и стреляха един след друг. „Дааа-н-н-н”, чу се третият и една от жените не издържа – „Що не предупреждавате бе, бай Иване?!”.
„Ха, че на фронта предупреждават ли бре, мари?, усмихна се старият ветеран и стреля. Изправен и горд - четвъртият изстрел – един по-малко от медалите, взети от гроба.
А после се обърна и тръгна.
