Журналист е диагноза, не професия

вторник, 22 май 2018 г.

За кривото стъкло, през което от МС се виждат протестите

Изминалата седмица бе поредната, в която музикантите от Българското национално радио протестираха с искане за достойно заплащане на труда им. Причината, която събра творците от Симфоничния оркестър, Смесения хор, Биг бенда и Оркестъра за народна музика към БНР първоначално под прозорците на Министерски съвет, а впоследствие пред западните лидери, гостуващи у нас, е до болка познатият факт, че в България изборът на професия, чийто плод не е част от стокооборота и не се оценява с пазарните тенденции, рано или късно ще те изправи пред избора да останеш или не. Да не останеш в професията и да я замениш с някоя "по-оборотна". Или да останеш в нея, но да обогатиш с таланта си друга държава, осъзнала, че съществуват сфери на човешкото себеизразяване, в които водеща е не произведената "стока" и съответната й цена, а импулсът, създаващ непреходни ценности.

За някои протестите на музикантите от Националното радио бяха поредните, в които "едни мрънкащи" хора искаха едни пари. Други дори и не разбраха за тях, защото нямаше затворени магистрали, изхвърлена стока пред министерствата, "ритуално пушене" пред прозорците на властта, ултиматуми или заплахи. Някъде около протестите на музикантите от националното радио, на жълтите павета излязоха и медицинските сестри, а причината бе същата. Отново достойно заплащане за безспорно достоен труд, който от години е изтласкан далеч от очите на властта. За тези протести също не се чу много, защото отново нямаше блокирани магистрали и изхвърлени стока, а само справедливо настояване за уважение на професия, призвана да се грижи за човешкото здраве.

Това, което обаче получиха и музикантите, и сестрите от онези, към които бяха отправени исканията им, бе студен и язвителен шамар. Тонът, с който им бе отговорено, бе аналогичен - на първите бе казано, че ангажиментът на властта опира до даване на субсидия, а на вторите, че отношението към тях приключва с раздаването на съответните средства за съответните ресорни институции.
В хладния управленски отзвук не би имало нищо толкова странно, ако дни след протестите на музикантите и медицинските сестри, същата тази власт не отвори по съвсем различен начин очите си в отговор на исканията на транспортния бранш, скочил срещу промените, предлагани от френския президент Макрон. След блокада от десетки ТИР-ове в столицата, с която западните лидери бяха посрещани у нас, кабинетът се ангажира рязко с проблемите на превозвачите, като проведе спешна среща с техни представители, а премиерът обеща лична среща както с френския държавен глава, така и с немския канцлер. В това поведение също не би имало нищо странно, то дори би било да се приеме за защита на националния интерес през правата на един сектор, в който работят хиляди, ако контрастът, демонстриран пред цели две други съсловия, не бе така явен.

Премиерът неведнъж е отсичал, че "не може всеки, който иска пари, да идва под прозорците на правителството". След такава категорична позиция би следвало той да има и категорично отношение към всички, които дръзнат да поискат нещо под прозорците, къщата или колата му. Очевидно обаче какво ще е отношението на властта към поредния протест, зависи не само от това кой го организира, а и какви рискове носи той. Защото, съгласете се, държавният апарат няма да изпита големи неудобства, ако един или четирите оркестъра на БНР преустановят работа. Може би няма да изпита и толкова големи сътресения, ако 26 000-те останали у нас медицински сестри решат вкупом да напуснат. Техните колежки така или иначе вече няколко десетилетия го правят устойчиво, а самолетите, с които емигрират, необезпокоявано преминават над прозорците на властта. Когато обаче съществува риск протестът на един сектор да блокира нормалния ритъм на града с неясно какво развитие и то пред очите на знатните европейски гости, тогава за властта проблем има. Тогава се търси и решение.

Този двоен аршин обаче повдига немалко въпроси, които в никакъв случай не опират до това кой е"по-по-най" или чий труд е по значим. Те обаче опират до това дали когато си най-отгоре на политическия небосклон, имаш право да затваряш "прозорците" си за едни, а да ги държиш вечно отворени за други? Имаш ли право публично да неглижираш дългогодишните проблеми на няколко съсловия, чиито опит, умения и знания биха ги "продали" повече от лесно на Запад, а да демонстрираш интерес и търсене на решения, само за онези, които имат манталитета и способа да заявят интереси силово? И лансирайки една позиция по принципни въпроси, но показвайки безпринципно отношение в различни ситуации, не заявяваш ли открито, че за едни държавата е майка, а за други мащеха?

И ако отговорът на всичко това е "да", то тогава трябва да приемем, че проблемът ни е много по-страшен от двойния аршин. Проблемът ни се крие в абсолютната липса на грижа, интерес и визия за голяма част от членовете на едно общество, чийто труд не се измерва с няколко километъра бетон или пренесена стока, а с резултат, без който същото това общество не би могло да продължи да бъде определяно за такова. Протест за това обаче надали ще има....

Снимка: sofianci.net