Половината от лекарските грешки са предотвратими

Интервю с хирурга д-р Теодор Грънчаров - откривателят на "черната кутия" в медицината

Д-р Грънчаров, какво точно представлява откритието ви, определено за „черна кутия“ за медицински грешки?
На практика това е компютър, който събира много данни - видео от оперативното поле, видео от операционната зала, аудио, данни от пациента като кръвно налягане, пулс, данни от софтуера на апаратурата, която използваме, и други. След това всички данни се синхронизират и влизат в един файл, който използваме чрез нашия софтуер за анализ. Устройството е подобно на черните кутии в самолетите, които спомагат при инцидент специалистите да разберат какво е довело до него и какво всъщност го е причинило – дали става въпрос за човешка или техническа грешка. При разработването му ние целяхме идентични неща - да можем да разберем какво става в операционните. Това се налага, защото хирургията е една от най-рисковите области в здравеопазването и изобщо една от най-високо рисковите професии като цяло.

Хирургията ли се оказва най-рисковата област на медицината?

Има проучвания, които доказват, че в Канада всяка година 25 000 души умират следствие на лекарски грешки. В САЩ броят скача на 96 000 души годишно, като половината от случаите са от областта на хирургията и стават в операционната. Този брой е все едно един Джъмбо джет „Боинг 747“ да катастрофира всеки ден. Изследванията показват още, че половината от грешките биха били предотвратими, ако има по-голям контрол и проследяемост на самата операция.

Използвали ли сте опита на експерти, създали тази апаратура за авиацията?
Искахме да използваме данните по конструктивен начин, тоест да разберем как работим, да разберем какво можем да направим по-добре и да създадем системи за обучение, така че предотвратим грешките, за които говорим. „Черните кутии“ в самолетите спомагат много сериозно за намаляване на грешките в областта на авиацията. 2013-та година беше рекордна година по отношение на авиационната сигурност. Докато разработвахме нашата апаратура, търсихме съдействие и от канадските авиолинии. През целия процес на нашата работа, техни експерти ни показваха как работят черните кутии, как записват хиляди параметри в секунда, следят за нередности и прилагат резултатите и анализите за подобряване на сигурността на самолетите, така че да, използвахме опита им.

Колко време назад ще съхранява черната кутия в медицината записаната информация?
Засега използваме апаратурата за научни проекти. На този етап записваме, анализираме и унищожаваме видеорезултатите, на практика се съхранява само анализа на данните. Така не се пази информация конкретно с образа на лекаря или пациента от дадена манипулация с оглед на тяхната конфиденциалност.

Прилага се вече в някоя болница разработената от вас апаратура?
Да, в една от нашите операционни. Аз записвам всяка една процедура, която правя. Факт е обаче, че вече има голям интерес – получавам много обаждания от колеги от САЩ, от Южна Америка. В скоро време ще се инсталират няколко прототипа на апаратурата извън страната.

Колко време ви отне разработването на „черната кутия”?
Разработването и въвеждането на проекта ми отне около две години. Преди това трябваше да преминем през множество административни процедури, през етичните комисии и редица други звена на администрацията. Като стойност ни струваше може би около половин милиона долара, които бяха осигурени от научните фондове в Канада. Със сигурност обаче, ако тази технология се комерсиализира, цената й ще падне сериозно.

Д-р Грънчаров, следите ли проблемите в здравеопазването у нас? Преди дни ваши български колеги излязоха на пореден протест заради недостатъчните средства за болниците...
Много е тъжно това, което става в България. Факт е, че в целия свят здравеопазването става все по-скъпо. Аз не знам как може да се подобрят нещата в България, но си мисля, че подобни проблеми има и в Западна Европа. В Канада например разходите за здравеопазването са най-бързорастящите от целия бюджет. На този фон именно инициативи като тази с нашата технология биха могли да доведат до оптимизирането на разходите и да се покаже какво може да се направи по-добре.

Това е така, но докато ние с Вас си говорим за инвестиция от 0,5 млн. долара в медицинска апаратура в Канада, в България електронното здравеопазване е още една хубава мечта...
А то би било огромно предимство. Проблемът е, че хората, които държат контрола на разходите, не разбират, че инвестициите в области като тази на медицината, ще доведат до спестяване на много средства в други области. Тук също срещаме затруднения за големи инвестиции – когато разработвахме нашата апаратура, трябваше да покажем пред администрацията много задълбочен анализ с изводи за това до какви спестявания ще доведе, за да спечелим доверието им.

Вечните кризи у нас ли бяха причината да потърсите реализация навън?
Вие знаете, че в България имаме много добро качество на образованието и най-вече на това по медицина. Същевременно живеем с усещането, че специалистите навън са по-добри, с повече умения и компетенции, сигурно заради малкия ни източноевропейски комплекс. Когато реших да замина, исках да проверя дали това е така, дали колегите ми навън действително са толкова по-добри, ставаше въпрос по-скоро за лична професионална амбиция, а не за бягство от България. Българските лекари са отлични специалисти, образованието, което получават, е наистина много добро и аз силно се надявам, ако един ден бъдат поставени в добри условия, да имат възможността да са част от една добра система на здравеопазването, не по-лоша откъдето и да е било по света.

Предлагали ли са ви работа в България и бихте ли се върнали тук? Засега не са ми предлагали работа в България. Сигурно ще се върна един ден, но за момента виждам много бързо резултатите от моята работа и моите идеи, което в България би било доста по-трудно. Един ден бих се върнал, за да помогна с това, което съм научил по света. Все пак аз получих образованието си в България, но не съм помогнал на много български пациенти. Един ден ако мога, с удоволствие бих го направил.

Материалът е публикуван във в-к "Телеграф", 17 юли 2014 г.

Трябва ли да има убит лекар?

Лекар беше нападнат в столичния квартал „Ботунец“. За щастие този път медикът, „осмелил“ се да изпълни професионалния си дълг, помагайки на болна жена, се е разминал с малко - няколко синини и ужаса от преживяното. Дали обаче обидата от побоя ще мине така бързо, както ще преминат леките наранявания, причинени от „благодарността“ на близките на болната? Надали.

Нападения
Случаят с д-р Тодоров от столичната спешна помощ е поредният, при който медик бива нападнат от близки на недоволни пациенти. Само преди година негов колега – д-р Красимир Йорданов, беше безмилостно пребит заедно с медицинската сестра и шофьора от екипа си след посещение на адрес в кв. „Овча купел“. По ирония на съдбата, той беше и главният герой в документалния филм „Последната линейка на София“, представящ изключителната натовареност и стрес, на който са подложени малкото раборещи в системата медици в столицата. Сега ставаме свидетели на абсолютно идентично отношение към медик, доказващо тоталната липса на каквито и да е било мерки в защита на лекарите у нас. Трябва ли да има убит медик, за да променим отношението си към съсловието и за да се задейства държавата в тяхна защита?

Закон
Въпреки приетите преди година изменения в Наказателния кодекс, според които нападението над медицински специалист ще се наказва с до 10 години затвор, ефективността на тази промяна явно ще остане само на хартия. Никой не е чул в затвора да е вкаран човек, осмелил се да посегне на лекар. Вместо това, все по-обширно се дискутира търсеното на съдебна отговорност от медици за причинени грешки по време на работата им. В това не било имало нищо смущаващо, ако обективната справедливост не изискваше обществото да бъде еднакво критично както към проявената лекарска некомпетентност, така и към нападателите над онези, които се грижат за здравето ни. Вместо това обаче обществото, доколкото изобщо то е факт у нас, предпочита да бие лекарите си. „Обществото“ напада с юмрюци „убийците в бели престилки“, както все по-често чуваме да наричат лекарите и след това доволно изпива поредната ракия с комшията, псувайки пак доволно по тях.

Докога
След като законът очевидно не защитава шепата лекари и сестри, останали в спешна помощ у нас, временният шеф на звеното поиска помощ от полицията. Отчаяна и драстична мярка, както призна самият той. Надали има друга държава, в която да се налага постоянна охрана за лекарите, докато лекуват болните си. В нашата обаче това е зверски нужно.Защото явно нито ние като нация сме дорасли да уважаваме лекарите си, нито системата като държава е сподобна да ги защити. И докато тези две тенденции са факт, няма защо да се учудваме, че випуск след випуск дипломирани млади медици напускат парчето земя, наречено родина.

Mатериалът е публикуван във в-к "Телеграф", 29.06.2014 г.

Използвали спешна помощ като такси

Линейки на столичния център за спешна медицинска помощ (ЦСМП) са таксували лечебни заведения за транспортиране на тежко болни пациенти, въпреки че по закон нямат право да искат пари за това. Първа за проблема сигнализира шефката на психиатричната болница „Св. Иван Рилски“ Цветеслава Гълъбова. Тя разказа, че от ЦСМП-София са искали 50 лв. на час за транспортиране на болен от повереното й лечебно заведение до друга болница. Договорът за услугата е бил сключен още преди тя да поеме поста начело на Психиатрията и все още е в сила. Оказва се, обаче че голяма част от случаите, за които от звеното са искали пари, са били спешни. Само за изминалата година сигналите, за които болницата е заплащала на линейките, са били 14, като общо за това са платени над 1 700лв.

Спешни
„Сред сигналите са пациенти с миокарден инфаркт, инсулт, кома, сърдечна недостатъчност, които в никакъв случай не са неспешни“, посочи за „Телеграф“ Гълъбова. Тя разказа, че когато е поела управлението на болницата е заварила още по-порочна практика, при която настанените там са се превозвали с линейки, отново срещу заплащане, в съдилища в страната. Отиването до съдебната зала се налага, защото по закон у нас, принудителното настаняване в психиатрично заведениe може да стане само след изрично решение на съда. Вместо да използва наличния си автомобилен парк, болницата е плащала отново по няколко хиляди лева на спешна помощ, за да използва линейките им под формата на такси. „След като поех поста, преустанових тази практика. Сега разбирам, че и в момента реално спешна помощ ни иска пари за нещо, което е безплатно“, изтъкна Гълъбова. Тя допълни, че ще изпрати писмо до столичното спешно звено, за да попита на какво основание се искат пари за транспортиране на спешни случаи.

Договори
Сключените договори за транспортна услуга от страна на спешна помощ-София с лечебни заведения са 40, научи „Телеграф“. Тарифата отново е 50 лв на час. Дали и колко от тях са били за спешни случаи остава неясно. Месечно от оказването на такъв тип услуга центърът е печелил средно по 15 000 лв, Много често, за да могат да отговорят на запитванията на болниците, от спешна помощ са прибягвали до т. нар. резервни екипи там. При оказване на транспорт най-често линейката е пътувала само с шофьор. Най-вероятно именно заради това въпреки дефицита на лекари и сестри в звеното щатът за шофьори е бил зает на макс. Наетите водачи на линейки към момента в столичната бърза помощ, поне по документи, са 135. Големият брой на шофьорите за сметка на лекарите и сестрите е и една от негативните констатации в доклада на одита на ЦСМП, резултатите от който тепърва ще бъдат оповестени.

Частници
На фона на кризата със спешна помощ у нас, бизнесът с т. нар. частни линейки процъфтява. На видни места в редица болници у нас има обяви, предлагащи транспортиране на болни от дома до лечебно заведение. Оказва се обаче, че никоя институция у нас не контролира този тип превоз у нас. От Здравното министерство обясниха, че под техен контрол подлежат само автомобилите, които са към центровете за спешна медицинска помощ и ни отпратиха към МВР, където се регистрират колите на специален режим. От там обаче също не можаха да ни дадат информация нито за точния брой на частните линейки у нас, нито на какви изисквания трябва да отговарят те. От вътрешното ведомство обясниха, че новите коли, които са пригодени да изпълняват ролята на линейка, идвали от производителя със специален код. Именно наличието му в документацията на колата дава основание на КАТ да сложи въпросният автомобил в графа "Специален". Ако обаче става дума за кола тип „баничарка“, която трябва да се префасонира в линейка, тогава нещата стават далеч по-сложни. Тя трябва да премине през министерство на транспорта и именно от там да издадат документ, че тя е годна да прекарва болни хора. За бракуваните стари линейки пък при пререгистрация няма нужда да се представя писмо за определен статут, защото те вече са заложени в информационния масив като такива. Проблемът обаче идва след това и се състои в объркването коя точно кола може да ползва светлинен и звуков сигнал. Именно там законът е "празен", признаха от вътрешното ведомство.

Бум на частните линейки
Тарифите за частните линейки са различни, като зависят от града, в който тя се предлага, както и дали ще бъдат включени допълнителни „екстри“ като например присъствие на лекар в автомобила, сваляне на болния от апартамента до колата и други. За столицата таксата започва от 50 лв., но срещу нея се предлага единствено пренос до лечебно заведение в града. Ако близките на болния искат в колата да присъства и лекар, ще трябва да му платят 1,20 лв. на километър, показва проверка в една от фирмите, предлагащи подобни услуги. Частник в Шумен пък предлага транспортиране на болния в града срещу 25 лв. в едната посока. Срещу 200 лв. пък шуменци могат да използват автомобила, ако искат да ги закара до Варна. Ако обаче държат в него да присъства медик, ще трябва да се договорят лично с него за парите, които ще му платят, обясниха от фирмата. От там се изхитряват да искат и допълнително пари за сваляне на болния до линейката, като тарифите за това са около 20 лв.

Материалът е публикуван със съкращения във в-к "Телеграф"

Лекарят трябва да мисли за пациента, не за наема

Интервю с д-р Петя Петрова, хирург в Германия
Публикувано във в-к „Телеграф”, 8 май 2014 г.

Вие сте един от многото млади български лекари, взели решението да напуснат България. Финансовият мотив ли беше основната причина да потърсите реализация навън?
Завърших медицина в София през 2011-та година и решението да замина за Германия беше добре планирано и обмислено. В момента специализирам хирургия в клиниката по обща, коремна и съдова хирургия Evangelisches Krankenhaus “Paul Gerhardt Stift” във Витенберг. Започнах подготовката си за това две години по-рано – учих немски език, за да мога да положа необходимия изпит, за да замина. Всъщност това беше и времето, през което като студентка бях направила много практики и бях видяла как работи здравната система у нас. Може би, ако това не се беше случило и не бях осъзнала, че не мога да съвместя тази система с моралната си система, надали щях да взема решението да замина.

Кои са били другите причини, които са ви подтиканли да специализирате в чужбина?
Със сигурност повечето хора, които ще прочетат отговора ми на този въпрос, ще си кажат, че зад думите ми се крие финансовата причина. Мога да кажа, че със сигурност, финансовият момент е бил един от факторите, които съм взела предвид, когато обмислях да специализирам в чужбина. Признавам, че винаги ми е било трудно в това отношение, било е трудно и на моето семейство, докато достигна момента да работя навън. Въпреки това, със сигурност има и други причини да потърся работа навън, основната от които е, че моята най-голяма любов е хирургията. Винаги съм искала да специализирам именно това. За съжаление, не виждам причина да специализираш хирургия в България, където едвам успяваш да се докоснеш до същината на тази област от медицината, където четири години може и да нямаш собствени операции, но да излезеш специалист по хирургия. Другата причина беше фактът, че в Германия ще има социална система, която ще стои зад всичките ми пациенти, че след като ги изпиша у дома, ще има кой да се погрижи за тях. И да – важно е, че там лекарите са спокойни и мислят за болните си, а не за това как да си платят наема.

Какво според вас не достига в системата у нас, за да можем да задържим младите лекари, които искат да я специализират в родината си?
Все пак аз не бих могла напълно коректно да сравня двете системи, защото започнах специализацията си в чужбина. Това, което обаче установих след две години практика като доброволец в клиниките в София, е, че отивайки в Германия не знаех как се държи скалпел. Проблем за страната ни е, че за разлика от други държави, няма списък с определени оперативни интервенции, които трябва да направиш за периода на специализация.

Преди да заминете в Германия, сте работила и в Спешна помощ в Пловдив. Напоследък спешната помощ у нас е обект на големи критики, като предстои мащабна реформа в сектора. Кои според Вас са основните проблеми в спешната ни помощ?
За спешна помощ в Пловдив – мога само да се преклоня пред колегите си там и кажа, че научих невероятно много благодарение на тях. Това са хора, които работят в абсолютно нечовешки условия и ги крепи само вярата в професията, ентусиазма и това, че все пак обичат спешната медицина. Спешните медици тук работят в абсолютно мизерни условия и взимат абсолютно мизерни заплащания. Според мен трябва да се променят много неща. Базата трябва да бъде променена из основи – не искам да влизам в подробности, но само ще Ви кажа, че тоалетната на спешната помощ в Пловдив е външна. Неизбежен е преходът към парамедиците, така е в абсолютно всяка държава, така е и в Германия. Там спешният лекар бива повикан в зависимост от законово установените случаи, свързани най-вече с деца под една година, катастрофи, сърдечен инфаркт, бедствия. Културата на хората в България по отношение на спешните медици също трябва да се промени, тук сме били викани заради главоболие или заради високо кръвно. Това се случва и в Германия, но може би системата е основана на по-големи финансови ресурси, а тук хората, набирайки 112 за не толкова сериозни проблеми, трябва да си дават сметка, че в този момент някой друг може да умре.

Кое е най-болното място на здравеопазването ни?
Не можем да очакваме здравеопазване от система, в която една трета от населението е здравно неосигурено, тя просто не може да бъде функционираща. В Германия неосигурените са 1% и това се счита, че са или нелегални имигранти или хора, които са толкова заможни, че са извън общественото здравеопазване.

Съществува ли такова съществено разделение между частните и държавни болници в Германия, каквото се наблюдава тук?
В Германия всички болници изглеждат по един и същи начин и населението е здравно осигурено, където и да живее. Не е тайна, че български и румънски медици може много лесно да си намерят работа там, защото те са основно в провинциалните райони, а не в университетските болници. Озовавайки се обаче в една провинциална болница, обаче ние виждаме неща, които тук един лекар може да види само в университетско лечебно заведение. От друга страна, населението в един 50-хиляден германски град има достъп до новостите в медицината, какъвто имат хората в Берлин. Ето и конкретен пример от моята практика във Витенберг – аз се занимавам с онкологична химиотерапия на рак на дебелото черво и рак на стомаха в специализиран център. Работим конкретно с едно антитяло, за което има разрешение за употреба от 2013 г., а един флакон за еднократно терапия струва 5 600 евро и е наличен както в Берлин, така и във Витенберг и Хамбург.

В момента у нас има голямо напрежение между НЗОК и болниците. Има ли подобни искри между здравните институции в Германия?
Напрежение между Здравната каса и лекарският бранш съществува навсякъде. В страна като Германия със 132 държавни и 40 частни каси има и голям брой селективни договори. По принцип системата за клиничните пътеки в България е заимствана от Германия, но е като едно малко уродливо копие на немската система. В Германия има около 250 здравни каси, което създава огромна конкуренция, по този начин пациентът има и голям избор, а качеството се вдига. В Германия има обществено осигурени пациенти и такива, които се осигуряват частно, единственото предимство на вторите, за което се бунтуват и немските медиите е това че т. нар. частно осигурени по принцип се обслужват първи след спешните пациенти.

Със сигурност и в България има останали добри специалисти, които за съжаление обират негативите от всички лоши практики в бранша. Коя е основната разлика, която откривате Вие между лечението на пациентите у нас и в Германия?
Може би голямата разлика е в отношението към болните. Първата година от престоя си в Германия бях учудена, че не виждам космически операции, извършени от роботи, управлявани от хора. Видях хирургията, с която съм свикнала – че и там операция на апандисит се прави 80% лапароскопски и 20% по конвенционалния начин чрез отворена операция. Изключително важна обаче е социалната грижа за болните – лекарите там трябва да знаем, че пациентът ще бъде опериран, ще остане 10 дни в болницата, след което ще му осигурим социални работници с медицинско образование, които ще идват три пъти на ден да го превързват, а той самият ще идва веднъж седмично на контролен преглед. По този начин се спестяват и много средства на Здравната каса, защото този пациент няма да се върне да се лекува в болницата. Не мисля, че германците имат по-висока здравна култура, по-скоро общопрактикуващите лекари поемат голяма част от нашата работа - за две години в планов приемен кабинет, не ми се е случвало да установя диагноза на джипи, която не е вярна.

Стои ли пред Вас възможността да се върнете в България?
Сега много германци ме питат как се реши да заминеш и колко време мислиш да останеш тук. Никога не съм могла да дам точен отговор на този въпрос, особено на германци, за които думата родина има една огромна стойност. За тях родина е мястото, в което познаваш всички пътища, без да се налага да поглеждаш картата. За мен България винаги ще е моята родина, но за момента съм щастлива с живота, който Германия ми предоставя и със специализацията, която правя. Не мога обаче да кажа дали ще остана до края на живота си в тази страна.

Позлатяваме чужди болници

автор Полина Тодорова

НЗОК отказва да заплати лечението на тежкоболни българи у нас, като същевременно ги изпраща за същата терапия в чужбина и заплаща за нея в пъти повече със средства от собствения си бюджет. За абсурдната ситуация „Телеграф“ научи от близки на пациенти, страдащи от болестта на Паркинсон. В случая се касае за т. нар. дълбока мозъчна стимулация (ДМС), която се прилага от 30 години в редица държави, но до миналата година беше непозната за България. Сложната интервенция помага на пациенти в напреднал стадий на болестта, които не могат да бъдат лекувани успешно само с медикаменти и при които има много тежки увреждания и инвалидизиране.

Импланти
За осъществяването на операцията са необходими импланти, които представляват специални електроди, стимулиращи мозъка или т. нар. мозъчни пейсмейкъри. Цената им от около 20 000 евро е непосилна за повечето болни. Високата сума принуждава техните близки да събират отчаяно дарения, а някои пациенти теглят кредити, за да имат шанс да се подложат на операцията и да водят нормален и независим живот . Точно преди година такава интервенция бе извършена у нас за пръв път в столичната болница „Св. Иван Рилски на 48-годишния Николай Николов. След поставянето на електродите обездвиженият от тежката болест пациент проходи. Само за една година още седем българи се подложиха на същата интервенция на свои разноски, защото Здравната каса плаща за извършването на операцията, но не поема имплантите, без които тя е невъзможна.

Чужбина
Въпреки серията успешни операции у нас по метода на ДМС, НЗОК не включва имплантите в списъка с медицинските изделия, които покрива, аргументирайки се с липсва на средства. Същевременно обаче изпраща болен българин за същата манипулация в унгарска клиника. Разноските за лечението на 60-годишния Райко Райков там скачат двойно и за тях българската държава ще заплати 38 000 евро, вместо 20 000 евро, които би платила за имплантите тук. До нелепата ситуация се стига няколко месеца, след като от Здравното министерство отказват да заплатят изцяло лечението на същия пациент в чужбина, с аргумента, че и у нас се правят подобни операции. Абсурдът не свършва до тук – заради голямото доверие във видния наш хирург д-р Красимир Минкин, близките на Райко настояват пред НЗОК той да бъде включен в екипа от унгарски медици. Това не се случва и болният е опериран от чуждите лекари вместо от българските специалисти. Хирургическата намеса в Унгария бива извършена точно на датата, в която операцията бе направена успешно за пръв път у нас – 10-ти април.

Разминаване
Позицията на Здравната каса е, че болният е изпратен за лечение в чужбина по силата на европейските регламенти за планово лечение и сумата за лечението ще бъде изплатена след продължителна кореспонденция между двата фонда, която ще трае около година. Пред „Телеграф“директорът на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ д-р Дечо Дечев обаче беше категоричен, че НЗОК ще заплати сумата, която е посочила в офертата си чуждата клиника, а именно 38 000 евро. „Процедурата е такава, че след операцията на Райко унгарската клиника ще получи парите, които са посочени в офертата, изпратена до нашата Здравна каса. Ако има промяна в тази сума, тя може само да бъде повишена още“, коментира той. Д-р Дечев съобщи и че при него е отишъл пациент с оферта от клиника в Хайделберг, като за операцията там цената скача вече на 83 000 евро. „С тази оферта човекът ще кандидатства пред Касата и тя ще плати, защото вече е изпратила един пациент за лечение навън“, посочи той. „Да плащаш нещо в пъти повече в чужда страна отколкото би ти струвало тук няма абсолютно никакво обяснение“, коментира още д-р Дечев.

Противоречие
Абсурдите с лечението на болните от Паркинсон в напреднал стадий следват един след друг. В рамките на по-малко от три месеца през 2013 г. НЗОК излиза с коренно противоположни становища по въпроса. На 25 юни Надзорният съвет на Касата взима решение заплащането на имплантите да бъде включено в бюджета за 2014 г.  На 23 септември обаче същата институция променя решението си на 180 градуса и излиза с позиция, че методът е с “недоказан ресоциализиращ ефект” и затова поради липса на средства в НЗОК не трябва да бъде включен в списъка с медицински изделия заплащани от нея. По този начин, въпреки положителните становища за доказан ефект от операцията, изразени от националните консултанти по неврохирургия и неврология, десетки тежко болни остават без шанс за помощ от държавата за лечението си.

Съд
От болница „Свети Иван Рилски”, където се правят операциите, изразиха готовност да сезират прокуратурата заради практиката на Здравната каса да изпраща българи за лечение зад граница на много по-висока стойност – двойно и тройно, при положение, че то е възможно у нас. От там подчертаха, че разходите на болните за операцията в чужбина скачат още повече, защото те се нуждаят от редовно проследяване и настройване на параметрите на стимулация, които трябва да се правят от лекарите, извършили и самата манипулация. Нещо повече, от лечебното заведение са убедени, че и останалите болни, за които е възможна дълбоката мозъчна стимулация, ще бъдат изпратени за лечение в чужбина за същата процедура и за това ще бъдат изразходени в пъти повече средства.

Иво
Ивайло Иванов е един от болните от Паркинсон в напреднал стадий. 39-годишният мъж отключва тежкото заболяване след внезапната смърт на баща си. От тогава Иво се влошава почти всеки ден и в момента той е почти изцяло неподвижен. Съдбата е особено жестока към него, защото малко след като се разболява, Ивайло е изоставен от съпругата си, която оставя на грижите на болния и невръстното им дете. За съжаление лекарствата вече не помагат на младия баща и единствената надежда за подобряването му е Дълбоката мозъчна стимулация. Близките на Йвайло са категорични, че искат той да се лекува у нас. „Имаме голямо доверие на д-р Минкин. Вече два пъти искахме помощ от Здравната каса да финансира лечението му тук, но тя дори не ни отговори. Да пътуваме за операцията в чужбина за нас е невъзможно, защото Иво почти не се движи. Няма и кой да гледа детето му, ако аз замина с него“, разказа пред „Телеграф“ Мария, сестрата на Ивайло. За да помогне на брат си жената ще търси подкрепа от фирми, надявайки се поне те да финансират имплантите, нужни за операцията.

Материалът е публикуван във в-к „Телеграф“, 15.04.2014г.

Живот на хемодиализа

„Искам само да имам сили да прегърна и да вдигна сина си “. Това споделя 34-годишният Владислав Сейков, който от три години чака за трансплантация на бъбрек. Младият мъж е един от онези 974 българи, чиято мечта за бъдещето се заключва в едно – да имат щастието да влязат в операционна, за да се подложат на бъбречна трансплантация. Разговорът с Владислав се провежда в особено мъчителна и нетипична ситуация - той разказва за битката си за живот, докато е подложен на поредната хемодиализа. Тялото му е „вързано“ към големия апарат, който пречиства организма му вместо нефукциониращите бъбреци.

„Нямам време за срещи, пред деня работя, а три пъти седмично съм на хемодиализа“, споделя още Влади и се извинява за това, че не може да ми отдели време за „нормална среща“. През свободните от апарата вечери Влади се опитва да обърне внимание на невръстния си син. Година след най-хубавия подарък на съдбата – раждането на детето му, Владислав получава и най-тежкия - диагноза, която преобръща изцяло живота му – тежкото заболяване на бъбреците гломерулонефрит. „Трета година чакам за трансплантация, бъбреците ми функционират все по-зле“, споделя видимо спокойно Владислав и допълва - „Дано да я доживея“. Тежката ситуация с малкото донори у нас изправя семейството на Владислав пред още едно изпитание – да му даде бъбрек се съгласява собствения му баща. До операция обаче така и не се стига, защото двамата се оказват несъвместими. От тогава Владислав се надява сред късметлиите, имащи шанса да получат орган. И да заживеят отново онзи живот, който наричаме – нормален.

Диализа
В клиниката, в която Владислав се подлага на диализа, е пълно с млади хора в подобно на неговото състояние. Повечето от тях са на възраст от 25 до около 40 години. В стаята на Владислав леглата са общо 10. „През деня леглата са пълни, а нашата смяна през нощта е по-рехава, но по принцип диализите са препълнени“, пояснява той и дава пример с ИСУЛ, където също е пълно с болни на диализа. Там хората „се въртят“ на три смени на 12-те апарата“, споделя опит Владислав и допълва – като влизах за диализа първите пъти косите ми настръхваха само от гледката на болните. Сега вече свикнах“.

Ежедневие
„Щастлив съм, защото имам възможността да работя“, разказва още той. За разлика от много други болни в неговото състояние, Владислав успява да задържи работното си място, макар и с променена длъжност. „Преди да се разболея бях хладилен техник. Сега болестта ми не ми позволява да продължава със същата работа. За щастие във фирмата ми проявиха голямо разбиране и ми предложиха по-лека ангажираност. След работа, вечер съм на хемодиализа. Това е животът ми – работата, после апаратите, след което се прибирам за по няколко часа, за да видя семейството си“, разказва Владислав.

Семейството
„Питате ме за детето? За него най ми тежи“, споделя още младият мъж. Но побързва да допълни - „Ако не е синът ми, не знам как бих издържал без него. Сигурно бих рухнал“. Макар и на невръстна възраст – едва 4 години, синът на Влади знае, че с татко може да се виждат почти само през събота и неделя. Знае и че двамата трябва да внимават в игрите. „В началото не знаеше защо не го гушкам, че ми е забранено да вдигам тежко с тази фистула на ръката, но вече започва вече да разбира“, разказва той. „Вкъщи почти ме няма, не съм онзи, който бях“, промълвя с болка Владислав. Не пропуска обаче да благодари на съпругата си, която освен, че е поела почти всички грижи за детето им, се налага и да работи. „Искам да съм стария човек, но не мога. Не се получава“, посочва той и продължава - „ У дома помагам, доколкото ми позволяват силите. Лошото е, че самата болест ме изморява много, понякога дори след изкачването на три стъпала ми трябва почивка“.

Надеждата
За много хора животът на Владислав би изглеждал като пълен кошмар. Ежедневието, разпъвано от болестта, зависимостта от няколко апарата, липсата на сили биха отчаяли мнозина. Владислав обаче избира другият път – този на битката за живот. В думите му, описваща реалността преди и след тежката диагноза, не прозира униние, а точно обратното -готовност да спечели отново живота си. Именно това е причината Владислав да участва дейно в различни кампании в подкрепа на донорството. Той е и едно от лицата на специално създадения сайт bgdonor.com, който цели именно да промотира каузата на донорството.

Мълчание
Владислав е убеден, че ако медиите и обществото обръщат повече внимание на проблема, страната ни ще може да промени радикално в тази насока. „Хората все още не са запознати с проблемите на донорството. Няма гласност, няма чуваемост. Трябва да се говори повече, за да знае как наистина с едно решение можеш да спасиш трима“, допълва Владислав. Въпреки годините в чакане, той е убеден, че ще успее да се спаси от живота между апаратите. Ако все пак тук не се намери подходящ донор младият баща ще търси шанс и в чужбина. За целта има и разкрива банкова сметка, на която той от години събира средства. „Защо обаче трябва да отивам другаде, в чужда държава“, сам пита Владислав, но отговор не последва. Без да споделя и дума за умора, разговорът с Влади очевидно го изморява. Приключваме го с взаимно пожелание за успех и късмет. Със сигурност на единия от двама ни той е по-нужен.
На единия от 1048-те българи, чакащи за трансплантация.

Материалът е публикуван във в-к „Телеграф”, 9.04.2014г.

Рушаща се история

Къщата на ръководителя на Баташкото въстание Петър Горанов се руши. Постройката, която е обявена за паметник на културата от местно значение, буквално се разпада и представлява опасност за преминаващите в близост до нея. Мястото е с особена историческа стойност, защото там се състои учредяването на местния революционен комитет, създаден от Панайот Волов. Горанов участва и в първото Велико народно събрание в Оборище, където се приема плана за предстоящото народно въстание. На 22 април 1876г Батак въстава. Петър Горанов е избран за главен войвода, командир на 1100 въстаници. След погрома на въстанието, до Освобождението през 1878г. е преследван от османските власти, осъден е на смърт, а след амнистията - на доживотен затвор. Укривал се известно време в Рилския манастир, а по-късно в Смирна, където предстоял година и половина.

След зверското потушаване на Баташкото въстание, Горанов заминава за София и продава имота си.
Новите собственици на къщата обаче нехаят за нея. „Опитахме се да ги издирим дори с полиция. Те обаче не само, че не се интересуват за имота, но се и скриха. В момента сме абсолютно безсилни, защото имотът се води частен и не можем да влезем в него“, коментира зам.-кметът на Батак инж. Христо Кълвачев. Той обяви, че община Батак се опитва вече осма година да спаси имота и да го превърне в исторически обект.

За оценяването на къщата е била свикана специална комисия, с участието на Общината, Дирекция строителен контрол, Института за паметници на културата, която се е произнесла, че обектът е от историческо значение. На собствениците на имота е връчена заповед незабавно да предприеме ремонт на къщaта, но след получаването й те са изчезнали. От общината изявиха готовност да закупят имота, за да могат да го превърнат в къща-музей, стига да успеят да се доберат до притежателите на къщата.


......

Десетки къщи на видни българи, останали в историята ни, се рушат и разпадат. Сред тях са домовете на предводителя на Баташкото въстание, на Капитан Петко Войвода, на изтъкнатия ни художник Златьо Бояджиев и на много, много други. Всички те са изоставени на рушащата се и безпощадна сила на времето, която казва своята тежка дума.Домовете, в които са живели едни от най-будните умове на историята ни, се сриват и изчезват пред очите ни, подобно на ненужен и безполезен отпадък.

Немърливост
Най-честата причина за злочестата съдба на знаковите имоти, пазещи спомена за достойни дела и хора, се оказват настоящите им собственици. Повечето от тях, особено ако не са преки наследници и родственици на видните личности, живели във въпросните къщи, нехаят за ценните имоти и проявяват тотална неангажираност към тях. Стига се дори до абсурда някои от собствениците целенасочено да оставят старите постройки да рухнат, за да може да се освободи място за лъскави нови сгради, от които да спечелят апетитни суми. И така на мястото на вековни паметници на културата изникват тузарски магазини или блокове. Други от собствениците заминават за чужбина и тотално забравят за ангажимента си към къщите, които би следвало да са част от националната ни история и памет. И не се замислят, че допускайки смъртта на тези имоти, убиват частица и от спомена за онези, живели в него.

Вързани ръце
В битката за спомените държавата се оказва с вързани ръце. На практика общините не могат да предприемат сериозни мерки, освен да издирят собствениците на ценните къщи и да им връчат няколко предписания. Въпреки възможността за налагане на глоби на нехаещи стопани, досега не сме чули за някой санкциониран с голяма сума, която би подействала поне малко притеснително и за останалите.

Мерки
Опитът обаче е доказал, че при добро желание, спасение се намира. И ако явно в случая проблемът е на местно ниво, може би държавата трябва да се намеси на национално. Дали ще бъде по линия на сериозно завишаване на санкциите за немарливите собственици, дали чрез принудително влизане във владение в изоставени имоти, обявени за паметници на културата, факт е, че спешни мерки са крайно необходими. И то бързо. Защото оставайки на разруха част от живота на хора, създали историята ни, осъждаме на гибел и спомена за тях. А без спомени историята и нацията са обречени.

Текстът е публикуван с изменения във в-к "Телеграф" на 5.04.2014г.