Последният ветеран

Бай Иван, последният ветеран в селото, погледна всички, после се обърна и хвърли своята шепа пръст върху ковчега в току изкопания гроб. Изпращаха дядо Кръсто – най-старият ветеран. Отиде си след почти век живот – белязан прекалено рано от войната, която отне едната му ръка. Отне нея, но не и силата му, с която спечели жена, вдигна къща, отгледа деца и внуци.

Оня ден всички бях там, наредени един след друг. Подредени след внука – най-скъпият.

Кръстът, който той носеше за дядо Кръсто, се поклащаше тежко. Тежък бе и въздухът в иначе прохладния май, но нямаше как да е другояче в онова малко, някога голямо, село в Северозапада, чийто гърди поемаха сетната си глътка живот. Почти всичко бе изчезнало от него - къщите зееха голи и празни, а шепата хора се събираха все по погребения. Сватби и кръщенета почти нямаше, защото ги нямаше и младите. Гробището накрая на селото, прегърнато с треви и цветя, бе заело мястото на някогашния площад, събирал хора и събори.

Бай Иван закъсня малко за погребението, но успя да стигне за процесията до гробищата. Нареди се най-отзад, но въпреки преклонната си възраст, успяваше да спазва крачка и да не изостава. Спретнат, чист и горд – така, както трябва да се изпраща ветеран.
Гробарите бяха готови да положат тялото и всички се наредиха да хвърлят шепата си пръст. Миг преди ковчегът да потъне, слънцето печеше жарко, горещо и хвърляше отблясъци по наредените по гърдите на стария медали.
Един, два, три, четири, пет, шест.
„Вземи ги”, провикна се Бай Иван към внука. Eдин през други всички заповтаряха същото. Смутен, младият мъж се зачуди какво да прави – вземеше ли ги, все едно отнемаше правото на стария да си отиде с късчетата доказателство за храброст. Оставеше ли ги – пак същото – само че тоя път ги отнемаше от ония, дето трябваше да се учат от тях. „Вземи ги - за теб са”, повтори пак старият ветеран и внукът почна да събира.
Един, два, три, четири, пет...Шестият се запря – аха да го извади, но медалът не се даваше...Опита пак и пак, но нейсе. „Остави го, тоя си го е избрал”, чу гласът на бай Иван. Послуша го и се изправи. С едната ръка държеше петте медала, а с другата хвърли своя дял пръст.
„Айде, това беше. Всички към селото и никой да не се обръща”, нареди отчето. Жените тръгнаха първи. После се сепнаха.

„Дааа-н-н-н”, чу се първият изстрел, който спря всички. „Дааа-н-н-н”, последва втори. Мъжете се бяха наредили и стреляха един след друг. „Дааа-н-н-н”, чу се третият и една от жените не издържа – „Що не предупреждавате бе, бай Иване?!”.
„Ха, че на фронта предупреждават ли бре, мари?, усмихна се старият ветеран и стреля. Изправен и горд - четвъртият изстрел – един по-малко от медалите, взети от гроба.
А после се обърна и тръгна.

В очакване на спасение. Или „късметът“ да попаднеш в старчески дом в България

В навечерието на Великден Елин Пелин влезе в новините със серията зловещи репортажи за нелегален дом за възрастни хора, които са били упоявани с цел присвояване на имотите им. Историята с хосписа, пълна с разкази за връзвани, тормозени и измамени старци, би била достойна за филм на ужасите. В България обаче „филмът” е повече от реален, а условията за реализирането му процъфтяват.

В страна, в която повече от 20% от населението е над 65-годишна възраст, е съвсем естествено нуждата от услуги, свързани с грижите за възрастните хора, да расте. На този фон слабият, почти граничещ с фиктивен контрол от страна на социалните институции, създава идеална ниша за печеливш бизнес – в много от случаите развиващ се на ръба на закона. Проблемът с институционалните грижи за хората на преклонна възраст обяснимо е най-съществен в София. В резултат предложенията за подобен тип услуги в столицата и в близките населени места буквално валят едно през друго. Причината е проста – препълнените държавни старчески домове, шанс за влизане в които уви най-често дава нечия смърт, или добре познатата за родните ширини система на „връзките”.

Към момента на територията на страната функционират 81 домове за стари хора, които се финансират със средства от държавния бюджет. Общият им капацитет е 5533 места, който е изцяло запълнен, става ясно от справка на Агенция социално подпомагане, изготвена за „Барикада“. На опашката за настаняване са 1336 души. Очевидно недостатъчният капацитет на домовете, предлагащи грижи за възрастните, създава благоприятна среда за бума на подобен тип услуги от частен характер. В което не би имало нищо лошо, ако контролът над тях бе достатъчно стриктен. Случаят с Елин Пелин, както и много други преди него, доказаха, че това съвсем не е така. А страдащи от липсата му за съжаление са стотици хора в залеза на живота си.
По закон всеки, който иска да предоставя услуга, свързана с обгрижване на възрастни хора в конкретно място, и да получава пари за това, трябва да бъде вписан в Регистъра на доставчиците на социални услуги. Към 18.04.2017 г. в него са вписани 129 юридически лица, предлагащи социалната услуга „Дом за стари хора”. Трима от тях са в процедура по заличаване, сочи справката на социалните. Глобата за липса на регистрация във въпросния регистър е от 2500 до 10 000 лв.

Дотук със закона. Тези, които решат да не го спазват, действат по друг начин. И схемата им очевидно работи. Просто защото е лесна за изпълнение и носи бързи пари. А понякога и апетитни имоти. Част от съдържателите на частните хосписи са осъзнали този факт и пресметливо са стигнали до извода, че нуждата от регистрация съвсем не е толкова голяма. Обяснението отново е просто – в повечето случаи за съжаление настанените в подобен тип „домове” са хора без преки роднини и изпратени там от не дотам близки родственици, които нехаят за нивото на условия и грижи. Обектите от такъв тип най-често представляват обикновени, често дори неугледни и ненабиващи се на очи малки къщи, разпръснати по малки градчета и села из цялата страна.
За грижи от типа на медицински персонал, крайно необходим за настанените там болни и стари хора, разбира се, и дума не може да става. В същото време шансът подобен тип дом да попадне в полезрението на социалните е минимален, защото на практика и двете страни, реализирали „сделката” – собственикът на „дома” и „загрижените” роднини, които нерядко също се облагодетелстват от евентуални бъдещи сделки с имотите на престарелите си лели, чичовци и други родственици, нямат интерес условията в него да станат публично достояние. Самите старци, къде от немощ, къде от целенасочена изолация, или както стана ясно според разказите на пенсионерите от дома в Елин Пелин – от солидна доза приспивателни, нямат шанс да потърсят спасение.
Други от обитаващите такива места са заведени от близки, зад чиито действия не се крият меркантилни намерения, а единствено осакатена представа за добре свършен дълг. Без въпроси, без проверки, но със себезалъгването за чиста съвест от факта, че са намерили втори „дом” за старите си роднини. Трети, останали сами на този свят и притиснати от немощ и безсилие, го търсят сами. И попадат в капана.

Санкциите за липсата на регистрация на подобни домове рядко достигат „тавана” от 10 000 лв. и в действителност са цинично ниски на фона на събираните суми за „гледането” на възрастните хора. Всъщност, това е един от парадоксите на изродената форма, в която у нас виреят подобни „услуги” – макар и незаконни и не по правилата, за тях се плаща скъпо, като тарифите могат да надхвърлят и 400-500 лева на месец – сума, която обаче е по-ниска от таксите в изрядните домове. Абсурдът се допълва от факта, че в най-честия случай санкциите за такива незаконни места започват и завършват именно с глоба, отнемане правото на регистрация за определен период от време, след което същите хора, необезпокоявани и без капка свян, отново започват да рекламират услугите си – понякога и на същите места.
За щастие у нас има и напълно лицензирани домове, които предлагат професионални грижи за възрастни. Цените в тях обаче са непосилни за голяма част от българите, които по една или друга причина не могат да поемат денонощните грижи за немощните си близки.
Във всеки случай, за да не стига до зверства като това в Елин Пелин, е нужно цялостно преосмисляне на нуждата от подобен тип грижи у нас и най-вече контролът над тях, който би следвало да е железен. В противен случай остава да чакаме. Промяната ни към общество. Или нещо друго…

Материалът е публикуван в сайта "Барикада", 19.04.2017

Златният медалист от турнира „Странджа” Тинко Банабаков: Моето призвание е боксът, живея за него!

„Когато намериш своето признание, успехът не закъснява. А моето призвание е боксът”. В това е категоричен златният ни медалист от престижния боксов турнир „Странджа” Тинко Банабаков. Едва на 22 години той е носител на редица отличия от наши и международни състезания. Кариерата му на ринга започва преди само шест години, но се развива шеметно. Доказателството са и многобройните големи награди, които Банабаков печели, последната от които златният медал от тазгодишното състезание „Странджа”.

Преди да грабне златото от нaй-cтapия бoкcoв тypниp в Евpoпa, националът се „разписва” с още редица значими международни титли, сред които бронзов медал от европейското първенство за мъже през 2015г., два пъти златен медал от турнира „Златен Гонг” в Македония през 2013 и 2014 г., сребро от „Пътя на коприната” в Азербайджан през 2015 г.,сребро от турнира за купата на Черна Гора през 2014 г и турнира „Джи-Би“ във Финландия през 2015 г., бронз от първенството "Ахмет Комерт" в Турция, бронз от Световните бойни игри в Санкт-Петербург Русия и още много други. Списъкът с признания е дълъг и затвърждава амбицията на Банабаков за нови титли.

„Още на първото ми състезание показах, че имам потенциал в този спорт, станах втори и разбрах, че това е моят път. За една година успях да „дръпна” доста, успяха да ме забележат в националния отбор за мъже и въпреки че бях на 17 години и нямах право да участвам заради възрастта, ми, с разрешение от родителите ми, ми бе даден шанса да се състезавам с мъжете. Станах първи и така започна моята боксова кариера”, спомня си първите си стъпки в бокса Банабаков, който е родом от Велико Търново.
Шест години по-късно той вече може да се похвали със злато от най-престижната боксова надпревара на Стария континент. „Започнах доста успешна 2017 година с най-стария и най-силен турнир в Европа – „Странджа”, което на практика бе малко световно първенство. В него взеха участие над 200 спортисти от повече от 30 държави, силите бяха доста изравнени и всеки съперник бе много добър”, разказва Банабаков за изявата си преди месец.

Следващото предизвикателство на боксьора е турнирът „Влазня“ в Албания, който също ще го срещне със състезатели от цял свят. „Главната ми цел засега е европейското първенство, което се явява и квалификация за световното първенство по-късно тази година”, допълва той.

Страстта си към бокса и спорта като цяло националът представя и пред българските деца. Съвсем наскоро той демонстрира опита си от ринга заедно с треньора Светослав Христов пред възпитаниците от 137 СОУ "Ангел Кънчев" в София. „Спортът изгражда характер, който ти помага да преодоляваш всяка трудност в живота. Това трябва да се покаже от рано на децата, за да могат да пристъпят към него с желание и ентусиазъм. Всъщност, няма дете, което да не иска да играе и спортува, но обикновено, колкото и странно да звучи, бариерата идва от родителите”, изтъква медалистът. А на опасенията на някои от тях, че боксът е опасен и агресивен спорт, отговаря: „Всъщност боксът е по-скоро като шах, той е надиграване между мисълта, психиката и физиката на съперниците”.

„Тинко е един от най-сериозните състезатели от гледна точка на отдаването на спорта и сериозността в тренировките. Той буквално живее за него”, определя го и треньорът Христов. Пълното раздаване на спорта личи и от думите на Банабаков: „За мен това е начин на живот – отдавам се на 100% в тренировките, следя много стриктно храненето си, възстановяването си и изобщо съобразявам всичко със спорта. Знам, че лишенията са много, но това е моят път, аз просто съм избран за него”.
Не пропуска да благодари на личния си треньор Евгени Донев, за когото казва, че го приема като баща. „За мен той е част от моето семейство, бил е редом до мен през целия ми път в бокса и извън него – и в загубите, и в победите, и в цялото ми израстване”, изтъква търновецът. Засега Банабаков вижда професионалния си път в България, но не изключва и възможността да се състезава и извън родината. Една от причините е пълноценният шанс за развитие, свързан с възможността да се отдаде изцяло на спорта, без да се налага да търси друго занимание, както за съжаление му се случва понякога сега. Ето защо би се радвал на подкрепа, с която да затвърди избрания път към залата – там, където е доказал, че гори и печели!

Повече за Тинко Банабаков може да откриете и на фен страницата му във фейсбук:
https://www.facebook.com/T.Banabakov/?fref=ts

Боби Косатката, вокал на Der Hunds: Рокът е съвсем друг начин на светоусещане

Der Hunds e българската група, която ще представи страната ни на престижния фестивал "Eurosonic-Noorderslag" в Грьонинген, Холандия. Голямото музикално събитие е в средата на януари 2017 г., а дотогава момчета от бандата се подготвят ударно за международната си изява. Der Hunds спечели шанса да участва във феста, след като грабна две награди от авторитетния конкурс на Българското национално радио „Златна пролет“ с песента си „Спомен”. Една от тях им дава право за участие на фестивала в Грьонинген, който събира над 230 изпълнители всяка година.
Фестивалът "Eurosonic" е едно от най-значимите европейски събития за поп, рок и световната музика. Главна цел на организаторите му е по-широко разпространение на европейската музика. "Eurosonic" се посещава редовно от професионални рекламни агенти, организатори на фестивали и импресарски компании, а участието в него е отличие за всеки музикант. Нашата група ще има шанса да свири цели 45 минути на една от сцените на феста.
Преди да заминат за страната на лалетата, Der Hunds ще свирят и пред българската публика с концерт на 16 декември в Студио 1 на БНР. Там групата ще представи видеото към сингъла "Fire", който е част от новия им трети албум, както и програмата за изявата им в Грьонинген.

Eто и интервюто ми с вокала на “Der Hunds” Боби Косатката, публикувано в offnews.bg.

Der Hunds спечели две награди от конкурса за нова българска поп и рок песен "Златна пролет" на БНР. Разкажи малко повече за него.
Конкурсът е с над 40-годишна история. През годините той е „родил” много хитове на различни поп изпълнители, както и на рок музиканти като нас. През него са преминали групи като Д2, БТР, Gravity Co и много други. Тази година ние за пръв път успяхме да се подготвим за участие, което не бе лесно, защото се допускат само песни, които не са издавани, записвани и т.н., тоест те трябва да са изцяло нови. Всъщност, песента „Спомен”, с която ние се представихме, е второто ни парче на български език и явно е спечелилa одобрението на авторитетната комисия, защото получихме две награди. Едната от тях е участие на фестивала "Евросоник" в Грьонинген, Холандия през 2017 г.

Какво представлява този фестивал?
Фестивалът ще продължи четири дни и ще бъде разгърнат на 50 сцени. Участие на подобно мащабно музикално събитие е голям шанс за изява за всяка група. „Евросоник” събира музиканти, изпратени от националните радиа чрез конкурс, както бяхме избрани и ние, но и мениджъри и продуценти от цяла Европа. С другите момчета от DER HUNDS се готвим от дълго време за нашето представяне, защото ще имаме възможност да сме на сцена над 40 минути.

Имате ли специално подбрани песни за участието си?
Ще изпълним песни от цялата ни дискография. Почти целият репертоар на DER HUNDS е на английски, което мисля, че е добре за подобна изява на международна сцена. Разбира се ще изпълним и песента „Спомен”, с която спечелихме конкурса на националното радио, както и няколко сингъла от предстоящия ни трети албум. „Спомен” е част от него, като планираме да я запишем както на български, така и на английски език. Все още обаче не сме решили на кой от двата езика ще представим парчето в Холандия.

Вие вече имате няколко парчета на български език, но като цяло песните ви са на английски. „Спъва ли” музиката ви изпълнение на български?
За мен английският е езикът на рока и това не би трябвало да е пречка за никой. Всички сме виждали феновете на концертите на AC/DC или Guns N' Roses - хората пеят с пълно гърло песните им от край до край, така че не мисля, че това е проблем. Така или иначе, ние вече имаме песни на български език и ще продължаваме да записваме на него.

Кога ще е факт третият ви албум?
Надяваме се да е факт през пролетта на 2017 година. Работим по него от много време, защото почти всеки един от нас се налага да има и странична дейност, и в този смисъл ни е доста трудно да бързаме. Мартин например е тонрежисьор, Калин е графичен дизайнер, Пифа е IT специалист, но всеки един от тях помага и с тези си качества за групата – имам предвид дори неща като плакати, поддържане на сайта и т.н., защото на практика ние правим всичко около бандата сами. Иначе албумът е почти изцяло завършен, остава записването на вокалите на едно-две парчета. На 16 декември в Първо студио на БНР ще представим и клипа към една от песните в него – „Fire”, както и програмата, с която ще участваме на фестивала в Грьонинген.

Казваш, че почти всички от бандата се налага да работят и нещо друго. Все още ли е „актуална” максимата „Музикант къща не храни”, особено за рок изпълнителите?
Уви, да. Аз лично се опитвам да я опровергая (смее се). Истината е, че тук става въпрос за риск – залагаш си главата в торбата и инвестираш времето и труда си, за да направиш нещо, което обичаш. В момента ние като част от българския underground рок се опитваме “да излезем на светло” и се надявам по този начин да започнем да се препитаваме с музиката. Но няма какво да се лъжем – трудно е, особено за рок изпълнителите. В момента не знам защо са „модерни” малко по-различни жанрове...

Преди няколко години като че ли имаше сериозна вълна от рок-фестивали у нас, но напоследък нещата се уталожиха. Споделяш ли подобно мнение и как си го обясняваш?
Действително има нещо подобно както при големите, така и при малките сцени. Част от тях изцяло изчезнаха, други се изродиха в сцени по-скоро за dance и хип-хип музика. С клубовете се случва същото – от една страна намаляват като брой, а от друга - мениджърите им имат все по-рестриктивни мерки спрямо бандите, за да ги пуснат да свирят. Лъч надежда, който виждам, е предаването „Голямото рок междучасие” на БНТ и се надявам то да събуди интереса на младите към тази музика, нашата музика.

А как се „събужда” интереса към рока?
Рок музиката е музика на бунта. Трябва да мислиш, за да я възприемеш, и усетиш. Трябва да положиш малко усилие, за да заобичаш рока. Докато чалгата е лесно смилаема, не изисква каквото и да било усилие и се „набива” в съзнанието по елементарен начин. За мен рокът е целият ми живот, това е съвсем друг начин на светоусещане, който определено ми харесва.

Школата в Кунино – да извадиш „духа”от камъка

„Миналата година научих за това уникално училище и реших да се запиша. И това се оказа може би най-хубавият избор в живота ми”. Думите са на Александра Гъркова, ученичка в единствената у нас и на Балканите професионалната гимназия по каменообработване. Признание, което разбива на пух и прах представата, че днес институцията на училището е нежелана територия, загубила безвъзвратно може би най-важната си роля – да събужда духа.

Каменоделната школа в живописното врачанско село е единствената по рода си на целия Балкански полуостров. Училището датира от почти преди век и през годините е изградило десетки таланти в областта на скулптурата и каменоделството.
Малко известен факт е, че нейни възпитаници са създали цялата архитектурно-каменна украса на административния център на София.„Това са президентството, Народното събрание, Министерски съвет. Да не говорим за стотиците обекти в България и столицата, които са дело на наши ученици”, разказва директорът на школата Стефан Стефанов.

Днес гимназията продължава да посреща ученици, които избират несигурния, но вечен път на изкуството. За уменията им свидетелстват стотиците произведения из залите на училището, „родени” от някога студения камък, преобразен чрез ръцете им в живи образи. От коридорите на школото се разкриват както класически творби, заинтригували духа на поколения творци, така и съвременни „прочити” на таланта им. Сякаш, за да напомнят и че всяко едно училище е врата към миналото, зад която тихо наднича и историята с цялата си отговорност и очаквания, от там ни гледат ликовете и на Ботев и Левски, чието прераждане в камък продължава да предизвиква и днешните му възпитаници.

Един от тях е Филип Филипов, който работи именно по образа на Христо Ботев. Увереността, с която преобразява студения камък в лика на големия революционер, е доказателство, че зад нея се крият часове на труд и усъвършенстване. Признава, че се притеснява за крайния резултат, но допълва, че работи с максимално старание и много уважение към личността на големия българин. С което и доказва, че училището за бъдещите каменоделци и скулптори в Кунино успява да съхрани ценности, така забравени и така нужни ни днес.
Как е успяло посочва директорът Стефан Стефанов: „Съвременната младеж расте в едно консуматорско общество, което е голям проблем, но и родителското тяло спада също към това поколение. Информационните технологии, компютърните специалности не са рожба на сърцето и ръцете. Това се опитваме да запазим, това е винаги в беседите ми с учениците, с които работим понякога до късно през нощта – за да разберат, че всичко е в интелекта на човека, в това, което създава с ума си, със сърцето си и с ръцете си”. „Всичко това, което правим, ме кара да се чувствам неповторима, може би защото самата работа е неповторима”, споделя и Александра, която е и едно от малкото момичета в школата. Това обаче не я спира да се впусне с още по-голям хъс в иначе мъжкия занаят на каменоделството и да докаже, че когато гориш в онова, което правиш, всички бариери са преодолими.
„ Успяхме да съхраним многохилядолетната професия, която предполагам ще оцелее още много, много хиляди години. Много държави биха се гордели да имат такова училище, но нямат и ние трябва да го запазим, защото по този начин България ще има нещо уникално, нещо неповторимо и може да бъде водеща в културен план и благодарение на това училище”, посочва в заключение Стефан Стефанов. С което ни и кани да посетим едно място, в което красотата на духа намира съвършен израз в материята.

Целият ми репортаж за каменоделната школа в Кунино, излъчен в ефира на предаването „Преди обед” по btv може да видите на следния линк: http://www.btv.bg/video/shows/predi-obed/videos/da-sazhivish-kamaka.html

Раковият регистър пред спиране

Националният раков регистър на практика е пред спиране на дейността си. Структурата е изправена пред сериозен проблем за бъдещото си функциониране. За тази опасност предупреди пред Zdrave.net. неговият ръководител проф. Здравка Валерианова. Припомняме, през пролетта стана ясно, че регистърът ще бъде прехвърлен от Специализираната болница по онкология в София в Националния център по обществено здраве и анализи (НЦОЗА). Мярката е част от процеса по централизиране и модернизиране на системите за мониторинг на здравеопазването в България, аргументира тогава промяната здравният министър Петър Москов.

Оказва се обаче, че към днешна дата не са предприети никакви мерки за градивното преместване на регистъра и неговото функциониране.
„Няма яснота кой ще финансира регистъра, какво ще стане с хората, които в момента работят в него, няма и яснота къде точно ще бъде разположен той, защото от НЦОЗА написаха писмо, че не са в състояние да го поемат, ако нещата не се решат структурно, кадрово и с ясно финансиране”, обясни проф. Валерианова. Тази година СБАЛО не е получила и финансиране за дейността на регистъра от Министерство на здравеопазването.
Проф. Валерианова допълни, че ситуацията е довела до това, че в момента лечебните заведения не знаят към кого да подават данните си за онкоболните. „Нито НЦОЗА може да приеме информация в такъв обем, нито някой може да ги задължи да я подават към СБАЛО, защото регистърът по нормативни документи вече не е структура към болницата. На практика който реши, подава информация, а който не – не я подава, въпреки че в клиничните пътеки и процедури е записано изискване на НЗОК за подаване на данни и всичките протоколи от онкокомитети да бъдат изпращани към раковия регистър”, допълни тя. Оказва се и че нито една институция не проверява дали лечебните заведения спазват този ангажимент.

„Става въпрос за много сериозна база данни, която съдържа над 80 характеристики за всеки отделен случай от рак, които не само се регистрират, но и се проследяват динамично. Те се изпращат към всички международни институции”, подчерта проф. Валерианова в коментар за важността на структурата.
Заради проблема с липсата на финансиране и визия за бъдещето на системата, голяма част от работещите както в националния регистър, така и в регионалните структури са напуснали. „В момента единственият лекар в националния регистър съм аз, нямаме статистик, нямаме и информатик”, отбеляза тя.

Проф. Валерианова поясни, че преди да се вземе решение за преместването на националния регистър, в НЦОЗА е бил разработен механизъм за надграждането на съществуващия софтуер и други подобрения, но не те не са били взети предвид. По този начин, сега съществуващата система на регистрация губи съществена и важна информация за онкологично болните и не може да се отчете действителния брой на заболелите от рак в страната, обясни специалистът.
От своя страна директорът на НЦОЗА проф. Христо Хинков обясни, че в момента се нарушава наредбата, регламентираща дейността на регистъра – (Става въпрос за наредбата, с която на практика структурата се прехвърля в НЦИОЗА – бел. ред). „Ние трябва да го изградим, да го създадем този регистър, не можем да го направим, защото най-малкото нямаме средства, с които да обявим обществена поръчка за софтуер“, отбеляза той. „На практика регистърът може да умре в този си вид, което е голям проблем“, категоричен бе той. „Ние нямаме хора, които да поддържат този регистър“, отбеляза още проф. Хинков. Според него, за да заработи системата пълноценно, би трябвало специалистите от СБАЛО да се прехвърлят в НЦОЗА. Решение за това обаче все още не е взето.

Материалът е публикуван в zdrave.net, 6.12.2016

Koгато сметките заменят хората

„Революционно лечение на хепатит С”, „НЗОК поема модерна терапия за лечение на хепатит С”...
Това бяха само част от заглавията, с които в началото на годината беше съобщено, че у нас вече се прилага ново успешно лечение в помощ на хората, диагностицирани с хепатит. На фона на ежедневните новини за корупция в лечебните заведения, протести на болни, пребити лекари и прочие черни краски от родното здравеопазване, подобна информация звучеше почти фантастично. Досущ като чудо. Защото в България да получиш достъп, и то безплатен, до най-модерната в света терапия на заболяването си, е истинско чудо.

Уви, обикновено след чудесата следва изтрезняване. У нас то случи по най-грубия и безпардонен начин, а именно със загатване, че броят на болните, които ще могат да се лекуват с новата терапия, ще бъде намален. Или както обичат да се изразяват чиновниците – „оптимизиран”. Засега подобно намерение е само заявено от ресорната институция, в случая – НЗОК, но съвсем скоро най-вероятно ще се превърне в грозна реалност.

А сега малко хронология

Януари, 2015 г. Европейската комисия издава разрешение за употреба на иновативно безинтерфероново лечение за хепатит C. Резултатите от клиничните проучвания показват, че новата терапия постига успеваемост на лечението при 95-100% от пациентите, страдащи от най-разпространения у нас генотип на заболяването - генотип 1. Следва около година, през която специалистите потвърждават за ефикасността на новото лечение. Болните, вече свикнали с мудността на родната система, организират няколко протеста заради факта, че достъпът до него у нас се бави, и о, чудо - на 26 февруари НЗОК 2016 г. обявява, че ще заплаща най-съвременното лечение на пациентите с хепатит С.
За кратко всички ние – пациенти, лекари и журналисти, повярвахме, че нещата могат да се случват. Че когато си болен от диагнозата Х в България ще бъдеш лекуван и ще получиш абсолютно същите грижи, както ако си болен в Германия, Франция или Великобритания. И че ще имаш пълноправен шанс да оздравееш.
За съжаление както вече бе споменато, след чудото следва изтрезняване или по-скоро звучен, тежък шамар, който бързо ни връща в родната действителност.
Но да се върнем към хронологията.

След като касата обявява, че ще поеме лечението на хора с хепатит С, през октомври става ясно, че двумесечният срок за разглеждане на документите на болните, които кандидатстват за него, няма да бъде спазен. Причината – прекалено многото заявления. Все пак Надзорният съвет на НЗОК приема, че постъпилите след 27.09.2016 документи ще бъдат разгледани в установения двумесечен срок.
През това време опашката от чакащи за лечение се удължава, като по данни на самата каса към октомври за разглеждане чакат 310 досиета на пациенти, от които 200 са вече просрочени. Стига се до там, че хората започват да пишат жалби до НЗОК и МЗ, в които питат защо лечението им се бави. И продължават да чакат, докато заболяването им прогресира.

Отговорът на НЗОК на тази ситуация идва под формата на таблица, изпратена до медиите, в която надлежно е пресметнато колко болни са одобрени за лечение в периода април-август, и колко се очаква да бъдат одобрени през септември-ноевмри. Срещу всяка графа с болните чинно е упомената изразходваната за терапията им сума. Колонка болни - колонка пари. Месец по месец. Иначе казано – подобрена версия на кръчмарски тефтер. Скокът в изразходваните средства действително е значителен, но и съвсем очакван предвид броя на засегнатите в България, които по данни на сдружението „ХепАктив” надхвърлят 110 000.

И ето го шамарът – решението, което обмислят родните чиновници, е просто, макар и импозантно написано:
„Лавинообразното увеличение на интереса за прилагане на това лечение изисква прецизирането във всеки отделен случай, за да не затрудни достъпа до лечение на всички останали пациенти. На работна среща на представители на ръководството на НЗОК и водещите специалисти по гастроентерология са обсъждани възможностите през 2017 г. да бъдат оптимизирани медицинските критерии в изискванията за включване на новата терапия”. В превод –затягаме рязко критериите и съответно достъпа до лечение, защото прекалено много хора искат да се лекуват, а ние нямаме пари.
Очевидно зад „оптимизирането” на критериите се крие високата цена на въпросната безинтерферонова терапия.

Логичният въпрос при тази ситуация е, защо когато успяхме да се похвалим с достъп до ново лечение и за българския пациент, бързаме да го лишим от него? И ако цената му е толкова висока, а болните действително толкова много, не би ли следвало държавната политика по въпроса да се насочи към договаряне на по-ниски цени за страната ни, наместо да ограничава броя на лекуваните? И не беше ли редно при очакван голям интерес към новите лекарства и липса на достатъчно пари (може би е нормално болният да иска да се лекува, независимо колко ще струва това) критериите да бяха изначално по-строги, за да не стига до ситуация, в която на практика болни хора ще бъдат лъгани в очите,както ще се случи, ако догодина ситото за новата терапия допуска една шепа от тях?
И не на последно място - не е ли цинично да принизяваш човешкия живот до проста таблица с бакалски сметки?
Все въпроси засега без отговор.

Остава да видим и дали разумът ще победи простите сметки, изчисляващи живота. Поне ако не искаме утре някой да не дочака лечението си. Само защото е имал "късмета" да се роди в България.