Лекарят трябва да мисли за пациента, не за наема

Интервю с д-р Петя Петрова, хирург в Германия
Публикувано във в-к „Телеграф”, 8 май 2014 г.

Вие сте един от многото млади български лекари, взели решението да напуснат България. Финансовият мотив ли беше основната причина да потърсите реализация навън?
Завърших медицина в София през 2011-та година и решението да замина за Германия беше добре планирано и обмислено. В момента специализирам хирургия в клиниката по обща, коремна и съдова хирургия Evangelisches Krankenhaus “Paul Gerhardt Stift” във Витенберг. Започнах подготовката си за това две години по-рано – учих немски език, за да мога да положа необходимия изпит, за да замина. Всъщност това беше и времето, през което като студентка бях направила много практики и бях видяла как работи здравната система у нас. Може би, ако това не се беше случило и не бях осъзнала, че не мога да съвместя тази система с моралната си система, надали щях да взема решението да замина.

Кои са били другите причини, които са ви подтиканли да специализирате в чужбина?
Със сигурност повечето хора, които ще прочетат отговора ми на този въпрос, ще си кажат, че зад думите ми се крие финансовата причина. Мога да кажа, че със сигурност, финансовият момент е бил един от факторите, които съм взела предвид, когато обмислях да специализирам в чужбина. Признавам, че винаги ми е било трудно в това отношение, било е трудно и на моето семейство, докато достигна момента да работя навън. Въпреки това, със сигурност има и други причини да потърся работа навън, основната от които е, че моята най-голяма любов е хирургията. Винаги съм искала да специализирам именно това. За съжаление, не виждам причина да специализираш хирургия в България, където едвам успяваш да се докоснеш до същината на тази област от медицината, където четири години може и да нямаш собствени операции, но да излезеш специалист по хирургия. Другата причина беше фактът, че в Германия ще има социална система, която ще стои зад всичките ми пациенти, че след като ги изпиша у дома, ще има кой да се погрижи за тях. И да – важно е, че там лекарите са спокойни и мислят за болните си, а не за това как да си платят наема.

Какво според вас не достига в системата у нас, за да можем да задържим младите лекари, които искат да я специализират в родината си?
Все пак аз не бих могла напълно коректно да сравня двете системи, защото започнах специализацията си в чужбина. Това, което обаче установих след две години практика като доброволец в клиниките в София, е, че отивайки в Германия не знаех как се държи скалпел. Проблем за страната ни е, че за разлика от други държави, няма списък с определени оперативни интервенции, които трябва да направиш за периода на специализация.

Преди да заминете в Германия, сте работила и в Спешна помощ в Пловдив. Напоследък спешната помощ у нас е обект на големи критики, като предстои мащабна реформа в сектора. Кои според Вас са основните проблеми в спешната ни помощ?
За спешна помощ в Пловдив – мога само да се преклоня пред колегите си там и кажа, че научих невероятно много благодарение на тях. Това са хора, които работят в абсолютно нечовешки условия и ги крепи само вярата в професията, ентусиазма и това, че все пак обичат спешната медицина. Спешните медици тук работят в абсолютно мизерни условия и взимат абсолютно мизерни заплащания. Според мен трябва да се променят много неща. Базата трябва да бъде променена из основи – не искам да влизам в подробности, но само ще Ви кажа, че тоалетната на спешната помощ в Пловдив е външна. Неизбежен е преходът към парамедиците, така е в абсолютно всяка държава, така е и в Германия. Там спешният лекар бива повикан в зависимост от законово установените случаи, свързани най-вече с деца под една година, катастрофи, сърдечен инфаркт, бедствия. Културата на хората в България по отношение на спешните медици също трябва да се промени, тук сме били викани заради главоболие или заради високо кръвно. Това се случва и в Германия, но може би системата е основана на по-големи финансови ресурси, а тук хората, набирайки 112 за не толкова сериозни проблеми, трябва да си дават сметка, че в този момент някой друг може да умре.

Кое е най-болното място на здравеопазването ни?
Не можем да очакваме здравеопазване от система, в която една трета от населението е здравно неосигурено, тя просто не може да бъде функционираща. В Германия неосигурените са 1% и това се счита, че са или нелегални имигранти или хора, които са толкова заможни, че са извън общественото здравеопазване.

Съществува ли такова съществено разделение между частните и държавни болници в Германия, каквото се наблюдава тук?
В Германия всички болници изглеждат по един и същи начин и населението е здравно осигурено, където и да живее. Не е тайна, че български и румънски медици може много лесно да си намерят работа там, защото те са основно в провинциалните райони, а не в университетските болници. Озовавайки се обаче в една провинциална болница, обаче ние виждаме неща, които тук един лекар може да види само в университетско лечебно заведение. От друга страна, населението в един 50-хиляден германски град има достъп до новостите в медицината, какъвто имат хората в Берлин. Ето и конкретен пример от моята практика във Витенберг – аз се занимавам с онкологична химиотерапия на рак на дебелото черво и рак на стомаха в специализиран център. Работим конкретно с едно антитяло, за което има разрешение за употреба от 2013 г., а един флакон за еднократно терапия струва 5 600 евро и е наличен както в Берлин, така и във Витенберг и Хамбург.

В момента у нас има голямо напрежение между НЗОК и болниците. Има ли подобни искри между здравните институции в Германия?
Напрежение между Здравната каса и лекарският бранш съществува навсякъде. В страна като Германия със 132 държавни и 40 частни каси има и голям брой селективни договори. По принцип системата за клиничните пътеки в България е заимствана от Германия, но е като едно малко уродливо копие на немската система. В Германия има около 250 здравни каси, което създава огромна конкуренция, по този начин пациентът има и голям избор, а качеството се вдига. В Германия има обществено осигурени пациенти и такива, които се осигуряват частно, единственото предимство на вторите, за което се бунтуват и немските медиите е това че т. нар. частно осигурени по принцип се обслужват първи след спешните пациенти.

Със сигурност и в България има останали добри специалисти, които за съжаление обират негативите от всички лоши практики в бранша. Коя е основната разлика, която откривате Вие между лечението на пациентите у нас и в Германия?
Може би голямата разлика е в отношението към болните. Първата година от престоя си в Германия бях учудена, че не виждам космически операции, извършени от роботи, управлявани от хора. Видях хирургията, с която съм свикнала – че и там операция на апандисит се прави 80% лапароскопски и 20% по конвенционалния начин чрез отворена операция. Изключително важна обаче е социалната грижа за болните – лекарите там трябва да знаем, че пациентът ще бъде опериран, ще остане 10 дни в болницата, след което ще му осигурим социални работници с медицинско образование, които ще идват три пъти на ден да го превързват, а той самият ще идва веднъж седмично на контролен преглед. По този начин се спестяват и много средства на Здравната каса, защото този пациент няма да се върне да се лекува в болницата. Не мисля, че германците имат по-висока здравна култура, по-скоро общопрактикуващите лекари поемат голяма част от нашата работа - за две години в планов приемен кабинет, не ми се е случвало да установя диагноза на джипи, която не е вярна.

Стои ли пред Вас възможността да се върнете в България?
Сега много германци ме питат как се реши да заминеш и колко време мислиш да останеш тук. Никога не съм могла да дам точен отговор на този въпрос, особено на германци, за които думата родина има една огромна стойност. За тях родина е мястото, в което познаваш всички пътища, без да се налага да поглеждаш картата. За мен България винаги ще е моята родина, но за момента съм щастлива с живота, който Германия ми предоставя и със специализацията, която правя. Не мога обаче да кажа дали ще остана до края на живота си в тази страна.

Позлатяваме чужди болници

автор Полина Тодорова

НЗОК отказва да заплати лечението на тежкоболни българи у нас, като същевременно ги изпраща за същата терапия в чужбина и заплаща за нея в пъти повече със средства от собствения си бюджет. За абсурдната ситуация „Телеграф“ научи от близки на пациенти, страдащи от болестта на Паркинсон. В случая се касае за т. нар. дълбока мозъчна стимулация (ДМС), която се прилага от 30 години в редица държави, но до миналата година беше непозната за България. Сложната интервенция помага на пациенти в напреднал стадий на болестта, които не могат да бъдат лекувани успешно само с медикаменти и при които има много тежки увреждания и инвалидизиране.

Импланти
За осъществяването на операцията са необходими импланти, които представляват специални електроди, стимулиращи мозъка или т. нар. мозъчни пейсмейкъри. Цената им от около 20 000 евро е непосилна за повечето болни. Високата сума принуждава техните близки да събират отчаяно дарения, а някои пациенти теглят кредити, за да имат шанс да се подложат на операцията и да водят нормален и независим живот . Точно преди година такава интервенция бе извършена у нас за пръв път в столичната болница „Св. Иван Рилски на 48-годишния Николай Николов. След поставянето на електродите обездвиженият от тежката болест пациент проходи. Само за една година още седем българи се подложиха на същата интервенция на свои разноски, защото Здравната каса плаща за извършването на операцията, но не поема имплантите, без които тя е невъзможна.

Чужбина
Въпреки серията успешни операции у нас по метода на ДМС, НЗОК не включва имплантите в списъка с медицинските изделия, които покрива, аргументирайки се с липсва на средства. Същевременно обаче изпраща болен българин за същата манипулация в унгарска клиника. Разноските за лечението на 60-годишния Райко Райков там скачат двойно и за тях българската държава ще заплати 38 000 евро, вместо 20 000 евро, които би платила за имплантите тук. До нелепата ситуация се стига няколко месеца, след като от Здравното министерство отказват да заплатят изцяло лечението на същия пациент в чужбина, с аргумента, че и у нас се правят подобни операции. Абсурдът не свършва до тук – заради голямото доверие във видния наш хирург д-р Красимир Минкин, близките на Райко настояват пред НЗОК той да бъде включен в екипа от унгарски медици. Това не се случва и болният е опериран от чуждите лекари вместо от българските специалисти. Хирургическата намеса в Унгария бива извършена точно на датата, в която операцията бе направена успешно за пръв път у нас – 10-ти април.

Разминаване
Позицията на Здравната каса е, че болният е изпратен за лечение в чужбина по силата на европейските регламенти за планово лечение и сумата за лечението ще бъде изплатена след продължителна кореспонденция между двата фонда, която ще трае около година. Пред „Телеграф“директорът на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ д-р Дечо Дечев обаче беше категоричен, че НЗОК ще заплати сумата, която е посочила в офертата си чуждата клиника, а именно 38 000 евро. „Процедурата е такава, че след операцията на Райко унгарската клиника ще получи парите, които са посочени в офертата, изпратена до нашата Здравна каса. Ако има промяна в тази сума, тя може само да бъде повишена още“, коментира той. Д-р Дечев съобщи и че при него е отишъл пациент с оферта от клиника в Хайделберг, като за операцията там цената скача вече на 83 000 евро. „С тази оферта човекът ще кандидатства пред Касата и тя ще плати, защото вече е изпратила един пациент за лечение навън“, посочи той. „Да плащаш нещо в пъти повече в чужда страна отколкото би ти струвало тук няма абсолютно никакво обяснение“, коментира още д-р Дечев.

Противоречие
Абсурдите с лечението на болните от Паркинсон в напреднал стадий следват един след друг. В рамките на по-малко от три месеца през 2013 г. НЗОК излиза с коренно противоположни становища по въпроса. На 25 юни Надзорният съвет на Касата взима решение заплащането на имплантите да бъде включено в бюджета за 2014 г.  На 23 септември обаче същата институция променя решението си на 180 градуса и излиза с позиция, че методът е с “недоказан ресоциализиращ ефект” и затова поради липса на средства в НЗОК не трябва да бъде включен в списъка с медицински изделия заплащани от нея. По този начин, въпреки положителните становища за доказан ефект от операцията, изразени от националните консултанти по неврохирургия и неврология, десетки тежко болни остават без шанс за помощ от държавата за лечението си.

Съд
От болница „Свети Иван Рилски”, където се правят операциите, изразиха готовност да сезират прокуратурата заради практиката на Здравната каса да изпраща българи за лечение зад граница на много по-висока стойност – двойно и тройно, при положение, че то е възможно у нас. От там подчертаха, че разходите на болните за операцията в чужбина скачат още повече, защото те се нуждаят от редовно проследяване и настройване на параметрите на стимулация, които трябва да се правят от лекарите, извършили и самата манипулация. Нещо повече, от лечебното заведение са убедени, че и останалите болни, за които е възможна дълбоката мозъчна стимулация, ще бъдат изпратени за лечение в чужбина за същата процедура и за това ще бъдат изразходени в пъти повече средства.

Иво
Ивайло Иванов е един от болните от Паркинсон в напреднал стадий. 39-годишният мъж отключва тежкото заболяване след внезапната смърт на баща си. От тогава Иво се влошава почти всеки ден и в момента той е почти изцяло неподвижен. Съдбата е особено жестока към него, защото малко след като се разболява, Ивайло е изоставен от съпругата си, която оставя на грижите на болния и невръстното им дете. За съжаление лекарствата вече не помагат на младия баща и единствената надежда за подобряването му е Дълбоката мозъчна стимулация. Близките на Йвайло са категорични, че искат той да се лекува у нас. „Имаме голямо доверие на д-р Минкин. Вече два пъти искахме помощ от Здравната каса да финансира лечението му тук, но тя дори не ни отговори. Да пътуваме за операцията в чужбина за нас е невъзможно, защото Иво почти не се движи. Няма и кой да гледа детето му, ако аз замина с него“, разказа пред „Телеграф“ Мария, сестрата на Ивайло. За да помогне на брат си жената ще търси подкрепа от фирми, надявайки се поне те да финансират имплантите, нужни за операцията.

Материалът е публикуван във в-к „Телеграф“, 15.04.2014г.

Живот на хемодиализа

„Искам само да имам сили да прегърна и да вдигна сина си “. Това споделя 34-годишният Владислав Сейков, който от три години чака за трансплантация на бъбрек. Младият мъж е един от онези 974 българи, чиято мечта за бъдещето се заключва в едно – да имат щастието да влязат в операционна, за да се подложат на бъбречна трансплантация. Разговорът с Владислав се провежда в особено мъчителна и нетипична ситуация - той разказва за битката си за живот, докато е подложен на поредната хемодиализа. Тялото му е „вързано“ към големия апарат, който пречиства организма му вместо нефукциониращите бъбреци.

„Нямам време за срещи, пред деня работя, а три пъти седмично съм на хемодиализа“, споделя още Влади и се извинява за това, че не може да ми отдели време за „нормална среща“. През свободните от апарата вечери Влади се опитва да обърне внимание на невръстния си син. Година след най-хубавия подарък на съдбата – раждането на детето му, Владислав получава и най-тежкия - диагноза, която преобръща изцяло живота му – тежкото заболяване на бъбреците гломерулонефрит. „Трета година чакам за трансплантация, бъбреците ми функционират все по-зле“, споделя видимо спокойно Владислав и допълва - „Дано да я доживея“. Тежката ситуация с малкото донори у нас изправя семейството на Владислав пред още едно изпитание – да му даде бъбрек се съгласява собствения му баща. До операция обаче така и не се стига, защото двамата се оказват несъвместими. От тогава Владислав се надява сред късметлиите, имащи шанса да получат орган. И да заживеят отново онзи живот, който наричаме – нормален.

Диализа
В клиниката, в която Владислав се подлага на диализа, е пълно с млади хора в подобно на неговото състояние. Повечето от тях са на възраст от 25 до около 40 години. В стаята на Владислав леглата са общо 10. „През деня леглата са пълни, а нашата смяна през нощта е по-рехава, но по принцип диализите са препълнени“, пояснява той и дава пример с ИСУЛ, където също е пълно с болни на диализа. Там хората „се въртят“ на три смени на 12-те апарата“, споделя опит Владислав и допълва – като влизах за диализа първите пъти косите ми настръхваха само от гледката на болните. Сега вече свикнах“.

Ежедневие
„Щастлив съм, защото имам възможността да работя“, разказва още той. За разлика от много други болни в неговото състояние, Владислав успява да задържи работното си място, макар и с променена длъжност. „Преди да се разболея бях хладилен техник. Сега болестта ми не ми позволява да продължава със същата работа. За щастие във фирмата ми проявиха голямо разбиране и ми предложиха по-лека ангажираност. След работа, вечер съм на хемодиализа. Това е животът ми – работата, после апаратите, след което се прибирам за по няколко часа, за да видя семейството си“, разказва Владислав.

Семейството
„Питате ме за детето? За него най ми тежи“, споделя още младият мъж. Но побързва да допълни - „Ако не е синът ми, не знам как бих издържал без него. Сигурно бих рухнал“. Макар и на невръстна възраст – едва 4 години, синът на Влади знае, че с татко може да се виждат почти само през събота и неделя. Знае и че двамата трябва да внимават в игрите. „В началото не знаеше защо не го гушкам, че ми е забранено да вдигам тежко с тази фистула на ръката, но вече започва вече да разбира“, разказва той. „Вкъщи почти ме няма, не съм онзи, който бях“, промълвя с болка Владислав. Не пропуска обаче да благодари на съпругата си, която освен, че е поела почти всички грижи за детето им, се налага и да работи. „Искам да съм стария човек, но не мога. Не се получава“, посочва той и продължава - „ У дома помагам, доколкото ми позволяват силите. Лошото е, че самата болест ме изморява много, понякога дори след изкачването на три стъпала ми трябва почивка“.

Надеждата
За много хора животът на Владислав би изглеждал като пълен кошмар. Ежедневието, разпъвано от болестта, зависимостта от няколко апарата, липсата на сили биха отчаяли мнозина. Владислав обаче избира другият път – този на битката за живот. В думите му, описваща реалността преди и след тежката диагноза, не прозира униние, а точно обратното -готовност да спечели отново живота си. Именно това е причината Владислав да участва дейно в различни кампании в подкрепа на донорството. Той е и едно от лицата на специално създадения сайт bgdonor.com, който цели именно да промотира каузата на донорството.

Мълчание
Владислав е убеден, че ако медиите и обществото обръщат повече внимание на проблема, страната ни ще може да промени радикално в тази насока. „Хората все още не са запознати с проблемите на донорството. Няма гласност, няма чуваемост. Трябва да се говори повече, за да знае как наистина с едно решение можеш да спасиш трима“, допълва Владислав. Въпреки годините в чакане, той е убеден, че ще успее да се спаси от живота между апаратите. Ако все пак тук не се намери подходящ донор младият баща ще търси шанс и в чужбина. За целта има и разкрива банкова сметка, на която той от години събира средства. „Защо обаче трябва да отивам другаде, в чужда държава“, сам пита Владислав, но отговор не последва. Без да споделя и дума за умора, разговорът с Влади очевидно го изморява. Приключваме го с взаимно пожелание за успех и късмет. Със сигурност на единия от двама ни той е по-нужен.
На единия от 1048-те българи, чакащи за трансплантация.

Материалът е публикуван във в-к „Телеграф”, 9.04.2014г.

Рушаща се история

Къщата на ръководителя на Баташкото въстание Петър Горанов се руши. Постройката, която е обявена за паметник на културата от местно значение, буквално се разпада и представлява опасност за преминаващите в близост до нея. Мястото е с особена историческа стойност, защото там се състои учредяването на местния революционен комитет, създаден от Панайот Волов. Горанов участва и в първото Велико народно събрание в Оборище, където се приема плана за предстоящото народно въстание. На 22 април 1876г Батак въстава. Петър Горанов е избран за главен войвода, командир на 1100 въстаници. След погрома на въстанието, до Освобождението през 1878г. е преследван от османските власти, осъден е на смърт, а след амнистията - на доживотен затвор. Укривал се известно време в Рилския манастир, а по-късно в Смирна, където предстоял година и половина.

След зверското потушаване на Баташкото въстание, Горанов заминава за София и продава имота си.
Новите собственици на къщата обаче нехаят за нея. „Опитахме се да ги издирим дори с полиция. Те обаче не само, че не се интересуват за имота, но се и скриха. В момента сме абсолютно безсилни, защото имотът се води частен и не можем да влезем в него“, коментира зам.-кметът на Батак инж. Христо Кълвачев. Той обяви, че община Батак се опитва вече осма година да спаси имота и да го превърне в исторически обект.

За оценяването на къщата е била свикана специална комисия, с участието на Общината, Дирекция строителен контрол, Института за паметници на културата, която се е произнесла, че обектът е от историческо значение. На собствениците на имота е връчена заповед незабавно да предприеме ремонт на къщaта, но след получаването й те са изчезнали. От общината изявиха готовност да закупят имота, за да могат да го превърнат в къща-музей, стига да успеят да се доберат до притежателите на къщата.


......

Десетки къщи на видни българи, останали в историята ни, се рушат и разпадат. Сред тях са домовете на предводителя на Баташкото въстание, на Капитан Петко Войвода, на изтъкнатия ни художник Златьо Бояджиев и на много, много други. Всички те са изоставени на рушащата се и безпощадна сила на времето, която казва своята тежка дума.Домовете, в които са живели едни от най-будните умове на историята ни, се сриват и изчезват пред очите ни, подобно на ненужен и безполезен отпадък.

Немърливост
Най-честата причина за злочестата съдба на знаковите имоти, пазещи спомена за достойни дела и хора, се оказват настоящите им собственици. Повечето от тях, особено ако не са преки наследници и родственици на видните личности, живели във въпросните къщи, нехаят за ценните имоти и проявяват тотална неангажираност към тях. Стига се дори до абсурда някои от собствениците целенасочено да оставят старите постройки да рухнат, за да може да се освободи място за лъскави нови сгради, от които да спечелят апетитни суми. И така на мястото на вековни паметници на културата изникват тузарски магазини или блокове. Други от собствениците заминават за чужбина и тотално забравят за ангажимента си към къщите, които би следвало да са част от националната ни история и памет. И не се замислят, че допускайки смъртта на тези имоти, убиват частица и от спомена за онези, живели в него.

Вързани ръце
В битката за спомените държавата се оказва с вързани ръце. На практика общините не могат да предприемат сериозни мерки, освен да издирят собствениците на ценните къщи и да им връчат няколко предписания. Въпреки възможността за налагане на глоби на нехаещи стопани, досега не сме чули за някой санкциониран с голяма сума, която би подействала поне малко притеснително и за останалите.

Мерки
Опитът обаче е доказал, че при добро желание, спасение се намира. И ако явно в случая проблемът е на местно ниво, може би държавата трябва да се намеси на национално. Дали ще бъде по линия на сериозно завишаване на санкциите за немарливите собственици, дали чрез принудително влизане във владение в изоставени имоти, обявени за паметници на културата, факт е, че спешни мерки са крайно необходими. И то бързо. Защото оставайки на разруха част от живота на хора, създали историята ни, осъждаме на гибел и спомена за тях. А без спомени историята и нацията са обречени.

Текстът е публикуван с изменения във в-к "Телеграф" на 5.04.2014г.

Настаняват деца епилептици сред боклуци

Деца, болни от епилепсия, ще бъдат настанени сред боклуци, паяжина и разпадащи се стени. Това ще се случи, ако скоро Асоциацията на родители с деца, страдащи от това заболяване, не намери спешно средства за ремонт и други експресни разходи около новия дневен социален център, в който ще се помага на малчуганите. След близо 15-годишна борба организацията успя да се пребори за общински имот в София, в който да бъдат предоставени различни услуги в помощ на болните. До момента асоциацията е плащала сама за наем на различни места , като много често със средства са помагали и родителите на малчуганите. От февруари тази година Столична община е предоставила обширно помещение, което обаче има спешна нужда от ремонт.

Разпад
На практика предоставеният център за децата е абсолютно негоден за ползване. Помещението е затънало в боклуци, а стените му се разпадат. „Само за данъците, които трябва да заплатим, са ни необходими 4 500 лв., отделно ремонтът ще струва в пъти повече“, коментирa Веска Събева, председател на АРДЕ. Тя си е поставила амбициозната задача центърът да заработи до края на годината, но е категорична, че без спешна финансова подкрепа това няма как да се случи.

Епилепсия
Във вчерашния ден, посветен на епилепсията, водещи специалисти припомниха многогодишните проблеми пред болните и техните близки. Основно затруднение пред тях се явява липсата на лекарства, много от които са евтини и заради недостатъчния икономически интерес да се продават на родния пазар. За съжаление у нас липсват медикаменти дори като ректален диазепам, който помага при тежки кризи. Лекарите, работещи в областта на епилепсията, настояват да бъде създадена национална програма за лечение на тежките резистентни епилепсии, както и да се обучат диетолози за предписване на т. нар. кетогенната диета, която подобрява значително състоянието на болните.

Maтериалът е публикуван във в-к "Телеграф", 27.03.2014 г.

Използват линейките като таксита

Интервю с д-р Десислава Кателиева - председател на Националната асоциация на работещите в спешната помощ за проблемите на спешните медици, публикувано във в-к "Телеграф" на 19 март 2014 г.
автор Полина Тодорова

Др. Кателиева, скоро имаше смъртен случай в Благоевград заради линейка, изпратена на грешен адрес. Kaто лекар, работещ в Спешна помощ, откривате ли грешки, довели до фаталния инцидент? За съжаление е имало и ще продължава да има такива случаи, защото двете системи за спешно повикване продължават да работят паралелно, поради което вероятността за допускане на грешки е много по-голяма. Всъщност нищо не се направи двете структури на 112 и спешният медицински телефон да преминат в единна комуникационна система, а би трябвало когато човек се обади на 112, директно да бъде свързван с медицински оператор, след което да се прецени и каква е спешността на случая.

От много време настоявате за т.нар. кодиране на спешните повиквания, обяснете по-подробно какво представлява то и как ще облекчи системата, ако бъде въведено. Когато липсва единен стандарт за кодиране на спешността, съществува голяма опасност да се пропусне истински спешния пациент. Кодирането на спешността е световна практика, възникнала много отдавна. В редица държави е въведена трикодовата система на спешността – код червено означава животозастрашаващо състояние на пациента, при което веднага трябва да се окаже спешна помощ. Код жълто е състояние, което може да премине в спешно, но няма непосредствена опасност за живота, последният – зелен код, означава състояние, при което човек може да бъде пренасочен към личния си лекар или кабинет за денонощно медицинско обслужване. Кодирането на спешността се прилага, за да може да се даде предимство на спешния пациент и да се избере най-подходящия екип, който да бъде изпратен на място. Кодирането на спешността е необходимо не само, за да се въведе ред в работата на спешните екипи, но и за да може пациентът да знае кога към кого да се обърне. В практиката си съм виждала пациенти с инфаркт, които чакат с часове пред кабинета на джипито, а същевременно мен са ме викали на адрес, за да проверя дали работи апаратът за кръвно. В крайна сметка ние сме призвани да спасяваме живот, а не да изпълняваме капризи. Напоследък започнаха да злоупотребяват с нас, да ни използват като таксита, като начин за по-бърза хоспитализация...

За какви други мерки, освен кодирането на Спешната помощ настоявате? Трябва да се помисли за правилата за оказване на спешна медицинска помощ. Както по света, така и у нас има тенденция за намаляване на лекарските екипи в Спешната помощ. Тя е необратима и е въпрос на време лекарите да излизат с екипите, само когато се касае за код червено. В момента цари хаос, предимство има пациентът, който вика най-силно, който е най-агресивен, най-буен.... Реално у нас Спешната помощ се използва като буфер в системата – има проблеми с доболничната помощ, няма достатъчно общопрактикуващи лекари, има голям брой неосигурени пациенти, които не се обръщат към тях, има много много пациенти, които не желаят да „си губят времето“ с джипито и директно търсят нас. Неслучайно през 2013 г. бе отчетено, че всеки трети българин е търсил спешен медик. По света навсякъде при оказването на спешна помощ се работи по утвърдени алгоритми от експерти. Така, ако съответният медицински екип спази стандарта, и въпреки всичко има неблагоприятен изход, той има юридическа защита, същевременно на пациента се гарантира, че той е лекуван по най-модерния начин по утвърден стандарт от най-добрите експерти по спешна медицина.

Факт е, че масово завършващите медицина млади хора бягат от страната. Виждате ли в здравната реформа, която беше обявена скоро, и в която акцент е и Спешната помощ, ефективни и реални мерки за задържането им у нас? Именно задържането на хората, които работят в системата, беше едно от нашите искания относно здравната концепция, но за съжаление не виждам нещо ефективно да се случва. Както знаете, колегите от Спешното приемно отделение в Благоевград заплашват да застрашат графика за следващия месец. Този проблем е в почти всички СПО в страната – титуляри почти няма, там работят лекари от болниците, които дават дежурства. Тези лекари поемат на 12-часова смяна по 30- 40 пациента с всякаква патология, на всякаква възраст. Същевременно работата не е привлекателна, заплатите не са високи, заради всичко това ще има отлив на лекари от спешните отделения. Не се прави и нищо, за да се усъвършенстват професионално лекарите.

Има ли някакво развитие по отношение на проблема със специализациите на работещите спешни медици? Там нещата са много тежки. През ноември ВАС отмени член 20А от Наредбата придобиване на специалност в системата на здравеопазването. Поради тази причина лекарите, работещи в Центровете за спешна медицинска помощ, не могат да специализират. Като резултат всички млади лекари, които започнаха работа в ЦСПМ след ноември, в момента са в процес на напускане. Няколко месеца ние чакаме наредбата да се промени, през това време един випуск замина, втори се подготвя да замине...

Отдавна се говори за привличането и на т. нар. парамедици в системата на спешната помощ. Виждате ли реална възможност това скоро да стане факт? В момента Спешна медицинска помощ може да оказват само лекари и фелдшери. Имайки предвид факта, че лекарското съсловие у нас застарява, че кадровият потенциал се топи, не мисля, че времето, в което парамедиците ще трябва да навлязат рязко в системата, е далеч.

В края на миналата година румънският лекар д-р Арафат ни представи „рецепта“ за Спешната помощ, в която беше залегнала и телемедицината. Би ли облекчила тя екипите? „Рецептата“ беше много добра, въпросът е какво научихме от нея. За да възприемем нещо от нея, трябва да въведем правила и алгоритми. Във всяка една линейка в Румъния има апарат за телемедицина, който пренася в реално време жизнените показания на пациента и така лекарят от разстояние напътства изпратения на място екип. Лекарският труд по света е много скъпо платен и много рядко лекари излизат с екипите, обикновено това се случва само при бедствия.

Какво е мнението Ви за т. мар. малки пироговчета, които са залегнали в концепцията за спешната помощ? Напоследък се наслушахме на много концепциии – като се започне от т. нар. пироговчета и се стигне до хеликоптерните бази. Предлагат се такива неща при положение, че има центрове с разпадащи се линейки, че има филиали на спешната помощ, в които буквално мазилката пада на главите на пациентите.... Нямам против новите идеи, но мисля, че по-важното е как да съхраним това, което имаме, най-вече хората, работещи в системата. Не виждам да се предприемат конкретни мерки тези хора да останат там.

А как ще коментирате идеята на ген. Тонев за създаване на общинска спешна помощ в София? Има резон в идеята на ген. Тонев да извади лекарите от общинските болници, за да обслужват адреси, въпросът е обаче – кого ще извади?Ако извадим лекарите от приемния кабинет, кой ще остане там? Ние едва достигаме, за да попълваме графиците си. Освен това, не съм сигурна, че общината трябва да оказва спешна помощ, по-скоро тя би могла да оказва т. нар. неотложна помощ или както поясних при кодирането - зеления код. Въпросът отново опира до кадровия дефицит и нормативни промени.

За съжаление въпреки приетите законови мерки за по-големи наказания при нападения над лекари, е факт, че медиците, особено работещите в спешната помощ, често става обект на посегателства. Чувствате ли се защитени? Приетите законови промени не могат да спрат агресивния пациент, а е факт, че пациентите стават все по-агресивни. Ние сме наясно, че това е част от работата ни, но важният въпрос е как да се подсигурят базисни условия на труд. Всяко едно такси има паник бутон, а ние не. Ако наш екип бъде нападнат, лекарят трябва да търси 112 и чрез него да чака помощ. Представяте си как може да защити един лекар, „въоръжен“ само с чантата си. Този човек няма защита от никъде. А какво да говорим за колегите в отдалечените филиали на медицинска помощ, където понякога остава сама медицинска сестра нощем? В света това е уредено с паник бутони в линейката, при нас има такива бутони, но те не работят.

Въпреки всички трудности, съпътстващи работата на спешния медик, е факт, че Вие самата не сте се отказала от тази безспорно тежка професия. Защо? Вижте, специалността е много хубава, създава ти коренно различен начин на мислене, на действие. Научиш ли спешната медицина, ставаш много добър лекар. Но е факт и че прекалено много даваш от себе си, а насреща си в повечето случаи получаваш агресия, обиди. Но е и факт, че когато успееш да върнеш човек към живота, усещането е невероятно.

Инсулинов цинизъм

Наричат децата диабетици вечно гладните деца, а родителите им – вечно будните. Така прави „захарната болест” – няма нищо сладко в нея. Буди децата посред нощ, принуждава родителите им да треперят в малките часове дали рожбата им няма да изпадне в хипоглекимия, кара ги да водят стриктни дневници с дозите храна, с физическата им дейност и какво ли още не. Никога не свикват с писъците и сълзите на децата, които съпътстват няколкократните убождания през деня, за да им бъде набавен необходимия и жизненоважен инсулин.

Нормалният свят
„Нормалният” свят отдавна е измислил метод, чрез който да улесни и децата, и родителите им. Медицината е създала т. нар. инсулинова помпа, чрез която се осигурява базално инсулиново ниво, поддържащо кръвната глюкоза в желаните граници между храненията и през нощта. Използвайки я децата могат да имат далеч по-нормален живот. А заедно с тях и родителите им. Това обаче е възможно в нормалния свят, в който по критерий помощ на децата с диабет се нареждат страни дори като Македония и Казахстан, където структурите, обединени под името държава, поемат или поне частично реимбурсират това лечение. В държавата България подобна помощ не съществува. В „държавата” България, в която около 2 000 деца са с диабет (около, защото дори и регистър за това заболяване няма), едва 70 от тях са с такива помпи. Родителите на едва 70 деца са успели да отделят сумата от 7 000 лв., за да закупят заветното апаратче и да отделят ежемесечно още 300 за консумативи. „Не искам повече да се моля, не искам да прося. Става въпрос за деца и това е цинизъм”, заяви преди седмица националният консултант по детска ендокринология доц. Мая Константинова.

Писма и цинизъм
В деня на нейното изказване от НЗОК обявиха, че заплащането на инсулиновите помпи и консумативите за тях само за деца е дискриминационно по признак възраст. Аргументираха се, че нееднократно има становища и решения на съдебните инстанции в тази насока.
Цинично е, че на някой някога явно му е хрумнало да съди Здравната каса за това, че помага на деца с диабет. Не по-малко циничен обаче е и следващият аргумент на НЗОК – „включване в бъдеще на пълното заплащане на инсулинови помпи, глюкозни сензори и консумативи за диабетно болните ще предизвика не само финансови затруднения, но и нова вълна от недоволство на множеството групи от пациенти, страдащи от други заболявания”. На практика с това изречение НЗОК обявява – „Нямаме пари за всички, затова няма да плащаме и за тях”. Чиновниците от „Здравната” каса не спират до тук, но и подчертават, че консумативите за помпите се поемат от Център „Фонд за лечение на деца”, така че явно няма за какво да се вдига токова шум.

Загубени в превода
„Явно сме се загубили в превода. Ние не поемаме консумативите”, обясни може би нецинично шефката на фонда. На въпроса какво следва от тук-нататък, отговори спокойно, че фондът чака поредното писмо от МЗ, след което ще има заседание на обществения съвет, след което ще се обсъди въпроса, след което....
А докато чакат „след което” родителите на деца с диабет ще взимат заеми, ще теглят кредити или просто ще остават нещата както са си. Защото явно в държавата България нещата не се случват. В държавата България някой решава да съди здравна институция заради това, че някога е решила да помага на болни деца и този някой най-вероятно е родител на вече пораснало дете.
Държавата България се засяга от нелепите обвинения и обявява, че ако помогне на болно дете, това ще е дискриминация.
Защото освен бедна, страхлива и изпънена с цинизъм, държавата България е най-големият радетел на правата на гражданите си. На кои обаче?