"Пирогов" е една малка България

Проф. Миланов, защо подадохте оставка като директор на „Пирогов“, макар и за ден?

Постъпката ми беше личен и морален акт. Това беше крясък от непоносимост и безпомощност към решаването на проблемите на тази болница, които не са чисто мениджърски. Основният от тях е, че не се отчита специфичността на „Пирогов“ - ние сме натоварени с функция, която трябва да изпълняваме, но тя не е подплатена. Спечелих конкурса за директор на „Пирогов“ с една много амбициозна задача, която винаги съм мечтал да се осъществи. За съжаление, поради различни обстоятелства, до момента успях да изпълня само част от това, заради което съм на този пост. Винаги съм искал „Пирогов“ да бъде номер едно в спешната медицина, да е модерна и бърза болница. При сегашната ситуация на финансиране аз не мога да задоволя нуждите на колегията. В тази болница работят около страхотни специалисти, с по няколко специалности, с титли, знания, умения, практикували на запад. Идвайки тук обаче, те не могат да ги приложат в пълен обем, както би трябвало да бъде.

Кое по-точно имате предвид, остарялата апаратура, за която вече споменахте, че затруднява сериозно работата на болницата?
Това са проблеми, натрупани с години и материалната база е сред тях. Нашата техника се амортизира в пъти по-бързо, отколкото тази в другите лечебни заведения. „Пирогов“ реално не е спирал да работи 60 години. В момента, ако мога да обобщя за всички структурни звена в болницата, процетното съотношение на старата и амортизираната техника е над 70%. Тоест, тя е такава, че не само за нищо не става, но и не отговаря на съвременните възможности на специалистите, които имаме тук. Отделно, работата с остаряла техника води и до по-сериозни усложнения при пациентите, до удължен болничен престой, а от там се качват и разходите. Така влизаме в един порочен кръг, от който няма излизане.

В кои отделения апаратурата е критично зле и има спешна нужда от подмяна?
Мога да посоча детските отделения, както и някои от реанимационните отделения. Ще ви дам и един пример с образната диагностика – в момента в спешното отделение работи само един рентген. Много малко известно е, че „Пирогов“ не разполага с магнитен резонанс. Болницата разполага с единствения скенер, който работи 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, тоест София разчита единствено на него в празнични и почивни дни. На нас определено ни трябва втори скенер, който да поеме плановите изследвания, докато другият е резерв. До скоро в клиниката по изгаряния се работеше с апарат, който произведен през 80-та година.

Министър Москов не прие оставката ви и пое ангажимент за решаване на проблемите на „Пирогов“. Какво ви обеща той, за да се върнете на поста?
Беше поет ангажимент да се отчете специфичността на болницата с оглед на функцията ни, която е и част от националната сигурност. Подали сме искане за капиталови разходи, които се надявам да бъдат удовлетворени приоритетно. В действителност аз никога не съм имал знаци от сегашното ръководство на министерството, че това няма да случи. Но с течение на времето виждам невъзможността му при сегашното финансиране, при толкова малко средства, отпуснати за капиталови разходи, те да ни помогнат. Надявам се все пак помощта да стане факт през средствата, които ще бъдат отпуснати за спешна помощ или чрез парите по европейски програми. Но за мен това е капка в морето, просто на тази болница беше обърнат гръб през много години назад. Аз искрено съжалявам, че до моята оставка се стигна в момент, в който напълно подкрепям действията на министерство на здравеопазването и виждам някаква визия за бъдещето, особено в планираните промени за спешна помощ. Много често се казва, че това е болницата на народа и аз наистина мисля така. Ако направите разходка из нея, ще видите, че това е една малка България – с пациенти от всички етноси, на всякаква възраст, с всякакви заболявания.

Хроничен проблем на болницата е огромният брой неосигурени пациенти. Какви загуби търпите от тях?
В действителност това е проблем. Ние сме длъжни да помогнем на пациентите, които постъпват по спешност при нас и са с пряка опасност за живота, независимо от техния здравноосигурителен статус. Това е огромно тегло за болницата, която търпи загуби между 300 000 и 500 000 лева на година. Факт е, че част от неосигурените пациенти възстановяват правата си си в хода на лечението, но е и факт, че сред тях има хора с имоти, с големи джипове и т.н., но въпреки това без здравни вноски.

Одобрявате ли планираната законова промяна за рязко завишаване на сумата за възстановяване на здравни права?
Не знам дали това е правилният начин, но определено е крачка напред, защото подобни недъзи на системата разбиват същността на здравноосигурителния модел. Най-обидени от тях са чувстват хората, които си плащат редовно вноските. Съвсем друг е въпросът за ниския размер на здравната вноска, който е несравнимо малък с този на запад.

Какви са размерите на дълговете на „Пирогов” в момента?
В момента дълговете на възлизат на около 20 милиона лева. Опитах се да стопирам тази тенденция, но се получава доста трудно. В момента целта по отношение на стабилизирането на болницата е да постигнем нула откъм приходна и разходна част. За съжаление, всеки месец поради естеството на работата ни в „Пирогов“ се образува дупка в бюджета от около 250-300 000 лева.

Откъде се натрупва тази огромна сума?
За разлика от предишни години в момента „Пирогов“ няма абсолютно никаква субсидия от Министерство на здравеопазването. Друг неприятен факт за мен е, че ние сме натоварени с една единствена цел – да развиваме спешната медицина и да се занимаваме с подобен тип пациенти, която обаче не е обвързана със специфично финансиране. За сравнение в плановата медицина е много по-лесно да си планираш приходите и разходите, докато при нас една бих казал епидемия от травми, каквато имаше през декември и януари а заради поледицата буквално може да ни срине бюджета за един месец. Отделно, едно забавяне на плащанията от НЗОК за месец води до увеличаването на задълженията с 2-3 милиона и ни поставя в много сериозен цайтнот.

„Пирогов” е болницата, която на практика поема почти всички спешни случаи в страната. Доколко е голям проблемът с прехвърлянето на пациенти от други болници, когато състоянието им се влоши?
Точно за това говорим. Ще ви дам пресен пример от сряда – към нас от частна болница беше изпратен 74-годишен човек с вече поставена диагноза от хирург перитонит, със съмнения за артериална тромбоза с молба за консултация и лечение при нас. Този пациент вече е при нас и ще изисква минимум едномесечно лечение, той е буквално изхвърлен с тази бележка. И това се случва всеки ден с далеч по-драстични случаи. Тази нелоялна конкуренция трябва да бъде прекратена. Как можем ние да отговорим на едни средства, вкарани в буквална търгащина, на една сериозна апаратура и възможности, произхождащи от чист лобизъм при положение, че дейността по обслужване на спешните пациенти е крайно недофинансирана. На това трябва да се сложи край.

Интервюто е публикувано във в-к "Телеграф"

Вероника, прости

На 23. Двадесет-и-три. Тогава, когато животът пулсира по вените ти с шеметна сила и те изпълва с онова всесилно чувство, че всичко все още чака на пътя пред теб... Чака да бъде открито, почувствано, докоснато, вкусено, вдишано, обичано. На 23. Тогава, когато никой не те предупреждава, че пътят може да бъде фатално съсечен.

Вероника. Запомнете това име. Навръх националния празник на България река Янтра в старопрестолната ни столица изхвърли трупа й. Тялото на Вероника беше намерено случайно от преминаващ наблизо рибар, три дни, след като родителите й се молеха най-страшното предчувствие да не се случи. Уви, случи се. Вероника беше прекършена на 23.
Нелепо, грозно и цинично ще бъде така скоро след смъртта й да се пише, какъвто и да е било коментар за станалото. С или без него в следващите дни събитието ще бъде своеобразна медийна сензация, при която снимките и репортажите с голото тяло на мъртвата ще следват едни след други. Замазани леко в нелеп опит за замазване на надаващата глас съвест, нашепваща, че може би един баща и една майка имат човешкото право на своята скръб. А Вероника– своето право на покой.
Преди всичко Вероника заслужава своята справедливост. Заслужава я и нейната майка. Заслужава я и баща й, чието момиче ще бъде покрито с воала на вечността, наместо булчинска рокля. Заслужаваме я и всички ние, които все още сме живи в страната, в която старци биват убивани за 6 лева, а млади момичета заради това, че са дръзнали да се приберат през тъмен район.
Днес общината във Велико Търново обяви, че ще започне поставянето на осветление в участъка, станал „лобно място“ за Вероника. Години, след като той се е превърнал в символ на нападения, грабежи, а вече – и на убийства.
Отново, както традиционно се случва у нас, първо отворихме широко вратата на злото чрез безхаберието си, а след като то опустоши един живот, се самоуспокояваме с обещания, че ще го изгоним.Но злото е вече тук, настанило се е комфортно и уютно в душите ни, взимайки жертва след жертва.
И все пак – дано онзи, комуто то позволи да изтръгне живота от едно 23-годишно момиче получи своето наказание. За това са на ход всички онези „официални“ лица - полицаи, разследващи, прокурори и съдии, които биха могли да внесат поне прашинка справедливост в океана от скръб, погълнал едно семейство.
А за нас, неофициалните, остава молбата за прошка към Вероника. Прости ни. За това, че позволихме да загубиш така безсрамно рано живота си, само, защото реши да се прибереш сама у дома. Прости ни, че не съхранихме младостта ти. Прости ни, че станахме толкова жестоки, че да посичаме живота. Заради шепа стотинки. Заради безчовечност. Заради тотална безотговорност и безхаберие. Заради злото, впило се в душите ни. Прости.

В памет на:

- Марин Деков, убит на 82 години в село Горни Чардак от цигани. Заради шест лева.
- Росен Т. от Своге, на 63 години, убит в Своге. Заради 100 лева...
- 19-годишната Севиля Райчева, убита в „Люлин“ заради 10 грама злато.
- Явор Иванов и Емил Даскалов – убити, нарязани и натъпкани в чували от техен длъжник.
- Мирослава Николова. На 17 години, убита в Перник. Заради...
- Александра Тодорова. На осем години, убита в Поморие. Заради...

Почуствах се предател, когато чух "невинен"

Закиря. Такова име ще носи бебето на сирийско семейство бежанци, потърсили спасение у нас. Всъщност детето ще е кръстено на българския лекар д-р Здравко Георгиев – един от шестимата наши здравни работници, чиито живот е завинаги белязан от кошмара, наречен Либия. Осем години, след като се завърнаха у дома и точно 14 от стартирането на делото споменът за преживяното остава все така силен и връща педиатърът в моментите, в които цялото му съществуване е било подчинено единствено на надеждата за спасение. Спасение, заключващо се в думата – свобода – за него самия и за момичетата, както лекарят нарича до ден днешен съпругата си и останалите четири наши медицински сестри, чули присъдата „смърт“. Днес животът на д-р Георгиев отново е посветен на спасението – това на стотиците бежанци, потърсили убежище в България.

Бежанци
От края на 2013-та година той преглежда, носи храна и се грижи за десетки сирийци, избягали от войната в родината си. За каузата си го привлича канадският милионер филантроп Янк Бари, чиято организация „Global Village Champions Fondation” от години се занимава с благотворителност. „Защо се занимавам с това ли – защото аз много добре знам какво е да си в чужда държава, какво означава да си преживял нещо ужасно, какво е в един момент да изгубиш всичко и може би най-страшното – да не знаеш кога всичко това ще свърши. Това са хора, които не са виновни за ситуацията, в която се намират и които имат нужда от помощ“, описва за „Телеграф“мотивите си да помага на бежанците д-р Георгиев. С усмивка изброява имената на децата, които е прегледал – Мохамед, Рама, Мариам... И това, което се очаква да носи неговото собствено, макар и „по сирийски“ - Закиря. Разказвайки за чужденците, които търсят помощ у нас, д-р Георгиев не пропусне да осъди и реакцията на хората в Розово, които изгониха бежанците от там. „Много хора твърдят, че сме прекалено бедна държава, за да се грижим и за сирийците. Искам едно да им кажа обаче – ние и преди тях бяхме зле и не сирийците са виновни за икономическото ни положение“, категоричен е докторът.

Съд
Организацията, която привлича медикът в помощ на бежанците, търси своеобразни шампиони в различни държави. Д-р Георгиев обаче не определя себе си нито за шампион, нито за герой. „Много често чувам, че ни наричат герои. В очите на много хора сигурно сме такива, ние с жена ми обаче казваме - това не бе въпрос на геройство, това бе въпрос на оцеляване. Когато си поставен в така ситуация - заключен си месеци наред в единична килия, която е ужасяваща, страшна, тъмна, студена, с огромни плъхове, можеш и да се отчаяш. И аз съм го правил“, споделя д-р Георгиев. Такъв момент е бил един от първите пъти, в които лекарят е бил отведен за разпит при либийския прокурор. „Никой не ми каза къде ме водят – вързаха ми очите, хвърлиха ме в един багажник и честно казано си помислих, че ме отвеждат, за да ме разстрелят. Казах си – това беше - край на мъките. После се оказа, че просто ме местят в затвор. Така започна ужасяваща епопея, която продължи осем години и половина“, продължава тежкият му разказ. Очите му се насълзяват, когато започва да говори за белезите от мъченията по тялото на съпругата си и останалите сестри, след което не пропуска да се извини за момента на слабост.

Сила
Не слабост обаче, а огромна сила прозира от думите, с които лекарят разказва за страшните години, прекарани в Либия, въпреки че признава, че не иска да се връща назад. Изброява със завиден стоицизъм за мъченията над „момичетата“, за килиите, за прекараните три години в посолството, докато чака свободата за сестрите и за д-р Ашраф. Не може да каже и кой е бил най-тежкият момент – дали задържането на съпругата му Кристияна, дали отчаяните часове в двуметровата килия, която е делял с още 7 души. Или пък злокобният 6 май 2004-та година, този иначе така тачен български празник, в който чува смъртната присъда за останалите, а за себе си – не. „В този ден се почувствах предател – аз бях свободен, а те не. А бях също толкова невинен, колкото и те. Тогава крещях, виках, не исках да изляза от затвора. Беше страшен кошмар – аз навън, жена ми и момичетата – вътре “, спомня си Здравко.

Надежда
На въпроса, което е давало надежда – на него и на останалите осъдени, следва отговорът – истината. „През цялото време си повтарях, че истината ще излезе наяве. Това беше правеше и моята жена – в най-страшните години в затвора, тя ни е давала и най-големия кураж. Вината ни е казвала: „Запомнете, ние ще излезем от тук“. Казваше го и когато изтезанията бяха най-жестоки, казваше го и след първата, и втората, и третата смъртна присъда“, споделя д-р Георгиев. Не пропуска да спомене и помощта, която да му оказвали и която продължават да му дават до ден днешен двамата му сина.

Цяла България беше с нас
Искам да благодаря на целия български народ за огромната подкрепа, която ни оказа, за кампанията „Не сте сами“, за отношението на толкова много непознати хора. Може би такова единомислие, такова обединение, което сме имали всички българи тогава, не се е случвало от години, категоричен е още д-р Георгиев. И завършва с мисълта, че може би и сега имаме нужда да сме по-единни и да си спомним, че сме един народ.

Будна надежда

Mилена Димитрова
Полина Тодорова

Около 600 души в България са в т. нар. будна кома. Всяка година в това състояние изпадат около 20-30 души, съобщи председателят на сдружението "Алтернатива при будна кома" Тихомир Георгиев, чиято дъщеря успява да излезе от нея и днес все още се възстановява. Официални данни колко са тези пациенти у нас няма, защото здравното министерство е спряло събирането на такива. „Те нямат и желание да го възстановят, защото ще излезе наяве, че тези хора се увеличават лавинообразно”, посочва Георгиев.

Лечение
Лечението, поето от здравната каса, е само 3 месеца и спира в момента, в който пациентът излезе от интензивното отделение. След това грижите за него поемат изцяло близките му. След изписването му от болница, разходите на семействата възлизат между 3 000 и 6000 лева на месец. Голяма част от тези средства отиват за рехабилитация.

Мануела
Един от хората в будна кома, след чийто случай реално се заговори за проблемите на пациентите в подобно състояние е Мануела Горсова, която 7 години е прикована към леглото. „Тук няма ден и нощ, няма работен и почивен ден. Грижите са денонощни, поне ако искаш детето ти да живее“, сподели пред „Телеграф“ нейният баща Красимир Горсов. Момичето, която вече е на 24 години, изпадна в будна кома след зверската катастрофа, причинена от Максим Стависки. На 5 август 2007 г. двукратният световен шампион по фигурно пързаляне навлезе с джипа си „Хамър" в насрещното движение и се удари в други две коли. От раните си на път за болницата почина 24-годишният шофьор на единия автомобил Петър Петров, а Мануела Горсова, пътувала в другата кола, вече седем години е в състояние на будна кома. За нея неотлъчно и денонощно се грижат двамата й родители. Семейството на Мануела преживя и истинска съдебна одисея, докато успее да осъди спортиста, макар и условно. В един етап от процеса срещу Стависки се стигна дори и до абсурда Мануела да бъде осъдена да плати разноски по делото срещу спортиста. В момента семейството на момичето се изправя и пред друг проблем – оказва се, че присъденото обезщетение по делото е в блокираната банка КТБ. Въпреки всички кошмари, през които преминава близките на момичето, те не се оставят да влязат в капана на отчаянието. В това се заключва и отговорът на Красимир Горсов на въпроса какво би казал на всички останали родители в неговата ситуация: „Имат ли някаква друга причина освен децата си да са живи – защото аз и майка й нямаме. Мануела е единственото, което имаме...“.

Найден
Друг случай на будна кома е този на Найден Йосифов, който повече от година е в това състояние. До трагедията се стигна след взрива на газова бутилка в китайски ресторант в центъра на София срещу Руската църква. Обвиняеми за случилото обаче все още няма. Сега грижите за Найден са 24 часа в денонощието. Той се храни през корема чрез специална система, като приема само пасирана храна чрез спринцовка. Вода задължително му се дава на всеки час, обяснява Николай, който е брат близнак на Найден и един от хората, който е неотлъчно до него.
„Обръщаме го, за да не получи рани от залежаването. Раздвижваме го постоянно. Специалисти му правят рехабилитация. Храним го по 6 пъти на ден. Вечер ставаме през час” разказва Николай за грижите, които семейството полага. Никой лекар не наблюдава състоянието му. „Обучиха ни как да се грижим за него преди да го изпишат“, посочва съпругата на Найден Станимира. Само лекарствата на болния излизат 1000-1500 лева на месец. Отделно му се дават хранителни добавки. Нито един от медикаментите, нужни за лечението му, обаче не се поема от НЗОК. „Питахме една клиника в Израел, където искат 1600 долара на ден, за да му направят изследвания и да кажат до каква степен могат да му помогнат“, споделя жената. Тази сума обаче е непосилна за семейството. За нуждите на Найден е осигурено специално легло благодарение на предаването „Предай нататък”. Рехабилитаторите Анна Атанасова, Диляна Цветанова, Антон Ненов и Пресиян Христов напълно безвъзмездно помагат на младия мъж в будна кома. В момента Станимира е в майчинство. Няколко дни след трагедията с мъжа й тя разбира, че бременна, а през април се ражда дъщеричката им.

Шокът идва след изписването

Следболничното лечение се оказва голям проблем за близките на хората в будна кома, категоричен е доц. д-р Красимир Генов, началник на неврологичната клиника във ВМА. Той е един от малкото специалисти, които следят от близко множеството подобни случаи у нас и се среща ежедневно със семействата на пациентите в такова състояние. „Проблемът е какво се случва след болницата – защото докато ние се грижим за пациентите, близките им са спокойни. След изписването им, обаче настъпва големият шок“, изтъква д-р Генов, допълвайки, че в един момент те трябва да поемат изцяло грижи като хранене, аспирация, подаване на кислород, рехабилитация, почистване, предпазване на различни инфекции. По думите на специалиста по-дългото стоене в болница би било дори опасно за хората в будна кома, защото те на практика са почти без имунитет, който би могъл да пребори множеството вътрешноболнични инфекции. „Затова именно трябва да има обучение на близките, когато болните биват изведени от болницата – трябва да може да им се покаже как се храни през сонда, как се сменя катетър, как изцяло да се обгрижват роднините им“, посочи доц. Генов. Не по-малък проблем е и психологическата грижа за близките на пострадалите. Оказва се, че много често след сблъсъка с нелекия живот, който ги чака, семействата на хората в будна кома се разпадат. Особено голям е проблемът извън големите градове – там близките често не са наясно какви медикаменти да прилагат на болните, как да ги хранят, в провинцията липсват и достатъчно рехабилитатори и кинезитерапевти, разказа д-р Генов.

България - страната на (У)БИТИТЕ лекари

“Докторке, нали ще го спасите… Докторке, моля ви!”. Думите са на отчаяната старица, здраво вкопчила се в бялата престилка на майка ми и молеща я да направи онова чудо, с което да вдъхне още малко живот на съпруга й, току-що покосен от инсулт.
„Мамо, ще му помогнеш ли?, питам аз - осемгодишното дете, също вкопчило се в дрехата на същата лекарка-майка. „Ще направим всичко възможно”, казва тя, едновременно поглеждайки към мен-детето и към жената-старица. Бързо ме изпраща в лекарския кабинет, където ще прекарам нощта, докато тя ще спасява животи. Или поне ще направи-всичко-възможно.

Десетки са нощите, часовете –стотици, които прекарвах в този кабинет – малкото убежище на дежурните лекари. Детско любопитство или нещо друго, все ме тласкаше към още и още нощи там. След куп молби майката-лекарка се съгласяваше с условието да съм тиха, да не излизам от кабинета-убежище и да не пипам нищо. Наградата за хилядите ми молби на сутринта се увенчаваше с плик с празни спринцовки. Или пък стари слушалки. Всички те бяха идеално пригодими за игра сутрин, следобед или вечер. Все време, в което тя беше дежурна. Или даваше рапорт. Или беше на смяна в спешния кабинет. Или посрещаше Коледа в линейка. Бях щастлива, защото имах своите у-н-и-к-а-л-н-и спринцовки и слушалки, с които преслушвах сърцата на плюшените играчки.

Казват, че децата на лекарите порастват много бързо. Може би, защото повечето от тях на 8-години знаят какво е човек да бъде парализиран от инсулт. И че хората умират, дори и да са млади и добри. Но знаят, че някой там – в бяла престилка в нощно отделение, прави всичко възможно да ги спаси.

Съвсем скоро спрях да виждам в отделението вдъхновение за бъдещи игри. Доста по-често виждах другото му, истинско лице - десетките болни, „украсени” с безброй системи – новата им пъпна връв за живота. Надеждата се прокрадваше плахо, неуверено скрита в погледа на близките им, които не спираха да се вкопчват в престилките на хората в бяло, все така молейки ги да направят чудото.

Дни преди 13-ия ми рожден ден детското наивно любопитство отстъпи място на обсебващия гняв при вида на металната решетка, сложена на входа на отделението. Сложиха я заради цигани, които бяха откраднали кафе машината от лекарския кабинет. Цигани, чиито близък е бил спасен от някой от този кабинет. Кабинетът-убежище, в което прекарвах сама толкова много нощи, беше разбит, изкормен, изнасилен. Обруган. И въпреки това, хората в бяло продължаваха да кръжат над своите болни, посрещайки страданието, болката и надеждата на техните близки. Посрещайки обидите им. Посрещайки ударите им.

„Не знам дали ще се върна. Тук рискувам да загубя всичко, за което толкова много се старах и в което толкова много вярвах. А пациентите навсякъде са пациенти, както и аз навсякъде ще бъда лекар”, ми каза преди да се качи на самолета една от най-близките ми приятелки, заминавайки в Германия, за да специализира хирургия там. Днес тя лекува прекрасно болните хора на Германия в болница в малък град до Берлин.

От началото на 2014г. нападенията над екипи на спешна помощ в България са 226, от тях 175 са в цигански махали. Другите - явно в "български". 226 нападения над хора, отзовали се, за да спасят нечий живот. Живот, който им отвръща с удар, с обиди, със закани за убийство.

Пациентите навсякъде са пациенти, ми каза моята приятелка. И лекарите навсякъде са лекари. Кога обаче ние забравихме да бъдем хора? Кога направихме така че бързо порасналите деца на лекарите да трябва да се страхуват за живота им? Кога започнахме да гоним младите от тях, а по-старите да нападаме?
Може би в момента, в който злото в душите ни също порасна прекалено бързо и поиска да (у)бием магьосниците в бяло, вършещи чудеса. По човешки.

* На снимката – д-р Красимир Йорданов, лекар в Спешна помощ. Нападнат и пребит от група пияни, след като се е отзовал на сигнал в к-л „Овча купел”.

Губим ваксина срещу рак на мозъка

15 години след откриването на ваксина срещу най-злокачествения тумор на мозъка, българските пациенти все още са лишени от възможността за лечение с нея. Въпреки че у нас отдавна трябваше да е факт специализираният център за имунотерапия на заболяването мултиформен глиобластом, той все още не е заработил заради липса на пари. Половината техника, необходима за стартирането му, е закупена, страната ни разполага и с нужните специалисти, но поради непълното финансиране на проекта, лабораторията за модерното лечение все още е мираж. Така гаснещите от тежката диагноза нашенци се принуждават да пътуват до Белгия и Германия и да плащат баснословни суми, за да могат да спечелят още няколко години живот. Цената на този „лукс“ навън обаче е приблизително 30 000 евро, докато у нас той би струвал 5 000 лв.

Диагноза
Всяка година около 300 българи разбират, че са болни от смъртоносната болест мултиформен глиобластом. 8% от заболелите са деца. За съжаление средната преживяемост след поставянето на диагнозата е осем месец и то въпреки прилаганото стандартно лечение - отстраняване на тумора, радио- и химиотерапия. На фона на мрачната статистика, методът на специфична имунотерапия дава шанс за живот за още 4-5 години. В Белгия, където най-вече се прилага терапията, дори има описан случай на пациент, живял 7 години след ваксината.

Терапия
Методът на специфичната имунотерапия всъщност действа на принципа на индивидуална ваксина - биологичен материал, взет от самия болен, се обработва конкретно за същия пациент и впоследствие му се прилага под формата на инжекция. „Основният принцип на метода е да се вземе част от тумора и тя да бъде смесена с т. нар. антиген представящи дендритни клетки, тоест клетките на имунната система, които показват вредното и чуждото на другите клетки, за да могат те да го унищожат“, обясни пред „Телеграф“ имунологът д-р Доброслав Кюркчиев. „На практика ние взимаме клетки от кръвта, където няма рак, подаваме им част от тумора и след това ги връщаме, за да могат те да „покажат“ на имунната система как да унищожат остатъчния тумор“, разясни той. По този начин, болни, на които им остават няколко месеца живот, могат да живеят още години. „Може да изглежда нищо, но 5 или 7 години живот на фона на осем месеца всъщност е много за болните и техните близки“, коментира специалистът. Нещо повече, посочи той, с тази терапия се ограничава до минимум появата на рецидив на заболяването.

Белгия
Уникалният метод е създадена от белгийския професор Стефан Ван Гол, завеждащ Лаборатория по експериментална и клинична имунология в Католическия университет в белгийския град Льовен. Към момента, освен в Белгия, терапията се прилага успешно в Германия, Швеция, САЩ и Япония. Здравните системи на повечето държави поемат лечението и то е безплатно за болните, живеещи там У нас обаче не само, че методът не се поема от НЗОК, но не се и прилага никъде. Така болните от най-страшния рак на мозъка, са принудени да пътуват в чужбина и да теглят големи кредити, за да може да се подложат на лечението.

Център
На практика се оказва, че всъщност страната ни би могла да прилага успешно терапията и у нас, като това би струвало в пъти по-евтино. Още преди година трябваше да е факт центърът за специфична имунотерапия към университетската болница „Св. Иван Рилски“. През 2013 г. лечебното заведение кандидатства пред здравното министерство за одобрение на проекта на стойност 800 000 лв. До момента обаче здравното министерство е отпуснало едва 300 000 лв, с които е закупена част от апаратурата. Осигурен е т. нар. флоуцитометър, който служи за определяне на вида и състоянието на клетките. Закупена е и нова центрофуга за обработване на клетките – всички тези дейности са необходими за създаването на ваксината. „Основно условие за работата на специалистите обаче е обособяването на стерилен бокс, който да отговаря на всички изисквания“, посочи д-р Кюркчиев. Лекарите са с вързани ръце и без апаратурата за левкафереза, който също е необходим за обработката на клетките и получаването на ваксината. Тя обаче също все още не е закупена.

Пречка
„Този все още неосъществен център е едно живо доказателство за това как вместо здравеопазването да помага на медицината, то й пречи“, коментира пред „Телеграф“ директорът на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ д-р Дечо Дечев. „В случая медицината е създала метод, който значително удължава живота на хора с този тип рак. България има уникалният шанс да бъде център на целия Балкански полуостров, в който този метод може да се приложи. Въпреки уверенията на здравното министерство, че проектът ще бъде изцяло финансиран, това не е факт. Така в момента ние имаме голяма част от апаратурата, имаме обучен персонал, но не можем да започнем да прилагаме терапията, тъй като ни липсва още половин милион, обещани от здравното министерство“, изтъкна д-р Дечев.
Здравното: Нямаме пари
Проектът за изграждане на центъра е на стойност около 800 хиляди лева и е стартирал през 2013 г. От държавата са осигурени 300 хил. лева, които са почти изцяло усвоени и е купена част от апаратурата. Останалите средства в размер на около 500 хил.лв. не могат да бъдат осигурени до края на 2014 г. и по тази причина завършването на центъра се очаква да стане през следващата година, обясниха за „Телеграф“ от Министерство на здравеопазването. От там допълват, че това е свързано с осигуряване на липсващия финансов ресурс. Възможността за финансиране със собствени средства на УМБАЛ "Св. Иван Рилски" е минимална с оглед наличие на други приоритети на болницата, както и очакваното недофинансиране на лечебната дейност от страна на НЗОК. В случай че се намерят средства от държавния бюджет, проектът ще бъде завършен и лечението на пациенти с диагноза мултиформен глиобластом ще бъде възможно и в България, допълват от МЗ.

Материалът е публикуван във в-к "Телеграф"

По-трудно е да си лекар у нас, отколкото да оцеляваш в Камбоджа

Д-р Найденов, кое е по-трудно - да си лекар в България или участник в игра на оцеляване в Камбоджа?
Според мен да си лекар в България е значително по-трудно, защото това е реалният живот. Малко или много през месеците в Камбоджа се откъсваш от действителността и се вписваш в съвсем друг живот, който обаче има ясни правила. Друга тема е, че там естеството на предизвикателствата е предимно от физически характер.

Кое предизвика един лекар с толкова тежка специалност като неврохирургията, да се впусне в борба за оцеляване, макар и под формата на тв игра?
Когато човек има цел, тя може да бъде постигната по няколко различни начина, и някои от тях на пръв поглед изглеждат доста странни, но са за предпочитане. Моето участие в Survivor цели да придаде необходимата гласност на една кауза, реализирането на която може да помогне на хора в тежко здравословно положение. Тя е в основата на решението ми да взема участие в този формат. Става въпрос за събирането на средства за изграждане на центъра за специфична имунотерапия на първични злокачествени мозъчни тумори. Още при влизането си в предаването, обявих, че ако спечеля, ще даря сумата за тази цел. От друга страна исках да се даде повече гласност за това заболяване, така че хората да разпознават пациентите, да не са им чужди, и така всички ние заедно да направим нещо смислено за тях.

За създаването на този център се говори от години. Защо той все още не е факт?
Всички сме наясно, че здравеопазването в България не осигурява всичко необходимо за пациентите. Болните със злокачествен тумор на мозъка не правят изключение. Някои от стандартите методи на лечение са достъпни и се прилагат ефективно у нас. Други обаче, които са авангардни и модерни, като методът на специфичната имунотерапия, все още не са добре познати, въпреки че е разработен като идейна концепция преди повече от 20 години. В момента той е достигнал необходимата доказателствена стойност, заради което здравноосигурителните институции в Белгия и Германия поемат необходимите разходи. Имахме доста големи резултати в борбата за това България да е първата страна от Източна Европа, в която да се изгради подобен център. В тази връзка 2012 година беше една от най-силните години – тогава средствата за изграждането му бяха включени в капиталовите разходи за 2013 година, общата сума за проекта беше 800 000 лв. В крайна сметка след политическите промени, които настъпиха скоро след това, се отпуснаха едва 300 000 лв, които бяха използвани за купуване на апаратура. За съжаление в момента тя стои, без да се използва пълноценно, защото няма помещение, в което да се монтира. Така че ние в момента имаме недостиг от половин милион.

Какво точно представлява този метод и всъщност за ваксина ли става въпрос?
Методът на специфичната имунотерапия всъщност помага на тялото да намери пътя към овладяването на проблема за да се постигане по-дълга ремисия, отколкото е възможно със стандартните методи на лечение каквито са радио- и химиотерапията, с които средната преживяемост на българските пациенти е осем месеца. Относно това дали можем да определим метода за ваксина – за разлика от стандартното възприятие на хората за ваксина – тоест, за нещо, което се прилага за профилактика, тук става въпрос за т. нар. терапевтична ваксина, прилагаща се вече в хода на заболяването. При него биологична проба от тумора на болния се обработва в лабораторни условия по специален начин. Полученият краен материал представлява суспензия от имуно-компетентни клетки, разпознаващи и специфично унищожаващи остатъчния тумор. С това лечение между 30 и 50% от пациентите живеят над две години. Като цяло тенденцията в световната онкология е заболявания, които водят до смърт в кратки срокове, да бъдат превърнати в хронични. Надявам се този център да стане факт и държавата да поеме изцяло помощта за тези хора, така че те да имат възможност за достъп до това европейско здравеопазване, в търсене на което много от тях бягат в чужбина.

Вие сте и в основата на наскоро създаденото движение „Млади лекари за ново здравеопазване“. Какво очаквате да постигнете чрез него?
Няма как на човек да не му стане тъжно, като се вгледа в обществото у нас, част от което включва и сферата на здравеопазването. В последните 25 години е имаме пример за непоследователна политика, отиваме все по-надолу и качеството на здравеопазването спада. Причините за това са много, като на първо място е липсата на достатъчно средства, както и нерационалното им изразходване. Като че ли вместо политиката да е средство, което служи на медицината, у нас системата на здравеопазването стана маша в ръцете на политиката. Най-страшното от всичко това, което е всеизвестен факт, е че кадрите в системате остро се изчерпват. Затова и ние се фокусирахме най-вече върху този проблем – цифрите говорят сами за себе си – 96% от лекарите от момента на своето завършване до придобиване на специалност, изразяват готовност да напуснат страната.

Че здравеопазването ни е хронично болно се знае от всеки. Какво според вас конкретно трябва да се случи, за да се променят нещата в по-светла посока?
България не е първата страна с подобни проблеми. Страни от Централна Европа като Полша например са имали абсолютни същите затруднения, най-вече с кадрите, защото Германия, към която се насочват основно младите лекари, е гранична държава за тях. В момента обаче тенденцията е изцяло обърната. За съжаление България и Румъния остават последните страни, които са донори на лекари за останалата част от ЕС. Иначе мерките не са твърде много –финансовата част е основна, за съжаление. На първо място увеличаване на приходите от здравни вноски чрез завишаване на процента, който се отделя от работната заплата, както и поемане на пълния размер на вноската от държавата за лицата, които тя осигурява. Освен това има огромен брой неосигурени, които държавата продължава да толерира. Категорично трябва да се сложи край на монопола на здравната каса, която налага едностранен диктат върху лечебните заведения, същевременно никой не контролира самата каса. Трябва да се оптимизира и разходната част в системата, да се заложи повече на методи, които са доказали своята ефективност. В момента нашата здравна система на практика е събрала най-лошото от няколкото възможни модела.

Какво би спряло бъдещите лекари на България да предпочетат друга държава, в която да практикуват наученото тук?
За съжаление много от тези млади колеги са абсолютно наясно с проблемите на бранша у нас, дали са си сметка защо ще учат именно това и след като завършат в България, съвсем планирано заминават в чужбина. В момента има огромен вакуум за медицински кадри в Западна Европа и тази тенденция надали ще се промени в близките години. Като цяло обществата стават все по-консуматорски и все по-малко млади хора са готови да жертват огромна част от живота си, за да работят нещо, което е така трудно. В този смисъл България, заедно със страни извън Европейския съюз, ще продължи да бъде донор за запълване на този вакуум. Така че, за да запазим лекарите тук, най-вече младите, трябва да им предложим рязка, бърза промяна, която да се случи независимо кой е начело на изпълнителната власт у нас.

Вие лично обмислял ли сте да напуснете България?
Непрекъснато получавам оферти, които ме карат да се замисля. Пример за това колко фрапиращи са разликите между оценяването на труда тук и на Запад е, че годишната ми заплата в Белгия се очаква да бъде 120 000 евро, както и да го смятам, това е приблизително 20 пъти повече от възнаграждението ми тук. Съвсем друга тема е че там попадаш в една добре сработена машина, функционираща по часовников механизъм, както и че не се сблъскваш с едно озверяло срещу лекарското съсловие общество, както за съжаление се случва у нас. Въпреки това за момента съм взел решение да остана тук.

Интервюто е публикувано във в-к "Телеграф"