В очакване на спасение. Или „късметът“ да попаднеш в старчески дом в България

В навечерието на Великден Елин Пелин влезе в новините със серията зловещи репортажи за нелегален дом за възрастни хора, които са били упоявани с цел присвояване на имотите им. Историята с хосписа, пълна с разкази за връзвани, тормозени и измамени старци, би била достойна за филм на ужасите. В България обаче „филмът” е повече от реален, а условията за реализирането му процъфтяват.

В страна, в която повече от 20% от населението е над 65-годишна възраст, е съвсем естествено нуждата от услуги, свързани с грижите за възрастните хора, да расте. На този фон слабият, почти граничещ с фиктивен контрол от страна на социалните институции, създава идеална ниша за печеливш бизнес – в много от случаите развиващ се на ръба на закона. Проблемът с институционалните грижи за хората на преклонна възраст обяснимо е най-съществен в София. В резултат предложенията за подобен тип услуги в столицата и в близките населени места буквално валят едно през друго. Причината е проста – препълнените държавни старчески домове, шанс за влизане в които уви най-често дава нечия смърт, или добре познатата за родните ширини система на „връзките”.

Към момента на територията на страната функционират 81 домове за стари хора, които се финансират със средства от държавния бюджет. Общият им капацитет е 5533 места, който е изцяло запълнен, става ясно от справка на Агенция социално подпомагане, изготвена за „Барикада“. На опашката за настаняване са 1336 души. Очевидно недостатъчният капацитет на домовете, предлагащи грижи за възрастните, създава благоприятна среда за бума на подобен тип услуги от частен характер. В което не би имало нищо лошо, ако контролът над тях бе достатъчно стриктен. Случаят с Елин Пелин, както и много други преди него, доказаха, че това съвсем не е така. А страдащи от липсата му за съжаление са стотици хора в залеза на живота си.
По закон всеки, който иска да предоставя услуга, свързана с обгрижване на възрастни хора в конкретно място, и да получава пари за това, трябва да бъде вписан в Регистъра на доставчиците на социални услуги. Към 18.04.2017 г. в него са вписани 129 юридически лица, предлагащи социалната услуга „Дом за стари хора”. Трима от тях са в процедура по заличаване, сочи справката на социалните. Глобата за липса на регистрация във въпросния регистър е от 2500 до 10 000 лв.

Дотук със закона. Тези, които решат да не го спазват, действат по друг начин. И схемата им очевидно работи. Просто защото е лесна за изпълнение и носи бързи пари. А понякога и апетитни имоти. Част от съдържателите на частните хосписи са осъзнали този факт и пресметливо са стигнали до извода, че нуждата от регистрация съвсем не е толкова голяма. Обяснението отново е просто – в повечето случаи за съжаление настанените в подобен тип „домове” са хора без преки роднини и изпратени там от не дотам близки родственици, които нехаят за нивото на условия и грижи. Обектите от такъв тип най-често представляват обикновени, често дори неугледни и ненабиващи се на очи малки къщи, разпръснати по малки градчета и села из цялата страна.
За грижи от типа на медицински персонал, крайно необходим за настанените там болни и стари хора, разбира се, и дума не може да става. В същото време шансът подобен тип дом да попадне в полезрението на социалните е минимален, защото на практика и двете страни, реализирали „сделката” – собственикът на „дома” и „загрижените” роднини, които нерядко също се облагодетелстват от евентуални бъдещи сделки с имотите на престарелите си лели, чичовци и други родственици, нямат интерес условията в него да станат публично достояние. Самите старци, къде от немощ, къде от целенасочена изолация, или както стана ясно според разказите на пенсионерите от дома в Елин Пелин – от солидна доза приспивателни, нямат шанс да потърсят спасение.
Други от обитаващите такива места са заведени от близки, зад чиито действия не се крият меркантилни намерения, а единствено осакатена представа за добре свършен дълг. Без въпроси, без проверки, но със себезалъгването за чиста съвест от факта, че са намерили втори „дом” за старите си роднини. Трети, останали сами на този свят и притиснати от немощ и безсилие, го търсят сами. И попадат в капана.

Санкциите за липсата на регистрация на подобни домове рядко достигат „тавана” от 10 000 лв. и в действителност са цинично ниски на фона на събираните суми за „гледането” на възрастните хора. Всъщност, това е един от парадоксите на изродената форма, в която у нас виреят подобни „услуги” – макар и незаконни и не по правилата, за тях се плаща скъпо, като тарифите могат да надхвърлят и 400-500 лева на месец – сума, която обаче е по-ниска от таксите в изрядните домове. Абсурдът се допълва от факта, че в най-честия случай санкциите за такива незаконни места започват и завършват именно с глоба, отнемане правото на регистрация за определен период от време, след което същите хора, необезпокоявани и без капка свян, отново започват да рекламират услугите си – понякога и на същите места.
За щастие у нас има и напълно лицензирани домове, които предлагат професионални грижи за възрастни. Цените в тях обаче са непосилни за голяма част от българите, които по една или друга причина не могат да поемат денонощните грижи за немощните си близки.
Във всеки случай, за да не стига до зверства като това в Елин Пелин, е нужно цялостно преосмисляне на нуждата от подобен тип грижи у нас и най-вече контролът над тях, който би следвало да е железен. В противен случай остава да чакаме. Промяната ни към общество. Или нещо друго…

Материалът е публикуван в сайта "Барикада", 19.04.2017