Инсулинов цинизъм

Наричат децата диабетици вечно гладните деца, а родителите им – вечно будните. Така прави „захарната болест” – няма нищо сладко в нея. Буди децата посред нощ, принуждава родителите им да треперят в малките часове дали рожбата им няма да изпадне в хипоглекимия, кара ги да водят стриктни дневници с дозите храна, с физическата им дейност и какво ли още не. Никога не свикват с писъците и сълзите на децата, които съпътстват няколкократните убождания през деня, за да им бъде набавен необходимия и жизненоважен инсулин.

Нормалният свят
„Нормалният” свят отдавна е измислил метод, чрез който да улесни и децата, и родителите им. Медицината е създала т. нар. инсулинова помпа, чрез която се осигурява базално инсулиново ниво, поддържащо кръвната глюкоза в желаните граници между храненията и през нощта. Използвайки я децата могат да имат далеч по-нормален живот. А заедно с тях и родителите им. Това обаче е възможно в нормалния свят, в който по критерий помощ на децата с диабет се нареждат страни дори като Македония и Казахстан, където структурите, обединени под името държава, поемат или поне частично реимбурсират това лечение. В държавата България подобна помощ не съществува. В „държавата” България, в която около 2 000 деца са с диабет (около, защото дори и регистър за това заболяване няма), едва 70 от тях са с такива помпи. Родителите на едва 70 деца са успели да отделят сумата от 7 000 лв., за да закупят заветното апаратче и да отделят ежемесечно още 300 за консумативи. „Не искам повече да се моля, не искам да прося. Става въпрос за деца и това е цинизъм”, заяви преди седмица националният консултант по детска ендокринология доц. Мая Константинова.

Писма и цинизъм
В деня на нейното изказване от НЗОК обявиха, че заплащането на инсулиновите помпи и консумативите за тях само за деца е дискриминационно по признак възраст. Аргументираха се, че нееднократно има становища и решения на съдебните инстанции в тази насока.
Цинично е, че на някой някога явно му е хрумнало да съди Здравната каса за това, че помага на деца с диабет. Не по-малко циничен обаче е и следващият аргумент на НЗОК – „включване в бъдеще на пълното заплащане на инсулинови помпи, глюкозни сензори и консумативи за диабетно болните ще предизвика не само финансови затруднения, но и нова вълна от недоволство на множеството групи от пациенти, страдащи от други заболявания”. На практика с това изречение НЗОК обявява – „Нямаме пари за всички, затова няма да плащаме и за тях”. Чиновниците от „Здравната” каса не спират до тук, но и подчертават, че консумативите за помпите се поемат от Център „Фонд за лечение на деца”, така че явно няма за какво да се вдига токова шум.

Загубени в превода
„Явно сме се загубили в превода. Ние не поемаме консумативите”, обясни може би нецинично шефката на фонда. На въпроса какво следва от тук-нататък, отговори спокойно, че фондът чака поредното писмо от МЗ, след което ще има заседание на обществения съвет, след което ще се обсъди въпроса, след което....
А докато чакат „след което” родителите на деца с диабет ще взимат заеми, ще теглят кредити или просто ще остават нещата както са си. Защото явно в държавата България нещата не се случват. В държавата България някой решава да съди здравна институция заради това, че някога е решила да помага на болни деца и този някой най-вероятно е родител на вече пораснало дете.
Държавата България се засяга от нелепите обвинения и обявява, че ако помогне на болно дете, това ще е дискриминация.
Защото освен бедна, страхлива и изпънена с цинизъм, държавата България е най-големият радетел на правата на гражданите си. На кои обаче?

Всички млади медицински сестри искат да избягат от България

Интервю с Милка Василева, председател на Българската асоциация на професионалистите по здравни грижи, публикувано във в-к „Телеграф“ на 17 февруари 2013 г. Автор Полина Тодорова

Г-жо Василева, през уикенда от Българския лекарски съюз изнесоха поредните стряскащи данни за огромния брой лекари, напускащи страната. От години се знае, че има аналогичен проблем и по отношение на обезпечеността с медицински сестри и акушерки. Все още ли ситуацията и във вашето съсловие е така песимистична?
Нека да уточним, че работата на медицинските сестри е много по-различна от тази на лекарите, но както и при тях, кризата с кадрите е налице. От години страната напускат огромен брой хора, упражняващи подобни професии. Страната е изправена пред огромна криза по отношение на тези кадри, а сега, когато и лекарите масово започнаха да напускат страната, положението става наистина драматично.

Колко сестри са напуснали страната в последните години?
От 2009 до 2012 година средно са напускали страната по 1 200 сестри. През миналата 2013 техният брой е 750.

Все пак от данните е видно, че има някакво намаление в броя на заминаващите, на какво се дължи то?
Това че има намаление не трябва да ни радва и не е признак за подобряване на ситуацията по отношение на обезпечеността с такива кадри у нас. Спадът в последната година се дължи на това, че по-младите сестри, които се бяха подготвили с образование и език, просто заминаха в предходните години. Тук са останали по-възрастните сестри, които вече имат семейства, деца и е късно тепърва да започнат да изучават чужд език и да заминават в чужда държава. Същевремено, според проучване, осъществено миналата година сред всички новозавършващи студенти, всички от тях искат на100% да напуснат страната. Те се обучават в България, за да я напуснат.

Колко медицински сестри има в момента в България и достатъчно ли са те?
В страната има около 26 000 сестри в работоспособна възраст и около 2 500 работещи пенсионери. Това е около 50% от необходимия брой или от т.нар. „санитарен минимум“. Ако нещата останат така, след 2-3 години ще имаме критичен момент и системата просто ще рухне. Средната възраст на лекарите у нас е над 50 години, а каква е на медицинските сестри? По-голямата част от практикуващите сестри у нас са в пенсионна и предпенсионна възраст, тоест на 50 и над 50 години. Това е голям проблем, защото младите отдавна заминаха, а тези, които се обучават в момента, вече са готови да напуснат страната. Образованието, което получават тук е на достатъчно добро ниво, за да могат да упражняват професията си навън.

Явно сме изправени и пред сериозна криза по отношение на медицинските сестри в България.
> Тя кризата вече е факт. Ако не се вземат спешни мерки, ще стане така, че системата на здравеопазването няма да може да фунционира поради липсата на медицински сестри. На практика се получава ситуация, при която ние захранваме чужди държави с наши кадри - влагаме в образованието им, а те взимат „наготово“ висококвалифицираните ни сестри. Образованието на тези кадри у нас е в съотвестие с Директива 55 от 2013 на ЕС и Директива 36 от 2005 г. и е на високо ниво, отговарящо на всички изисквания. Поради тази причина завършилите след 2013-та година са много добре приети в чужди страни. Трябва да се отбележи като цяло в световен мащаб има недостиг на медицински сестри и акушерки – младите хора не желаят да се обучават в тези професии, защото те са със сериозно образование, трудни са, изискват се определени психилогочески и характерови особености. Нужна е и голяма любов към хората, което е известен дефицит напоследък.

Каква е средната заплата на медицинска сестра в България?
Средномесечното възнаграждение на една сестра у нас е около 520 лева. За сравнение в Германия то е 1 200 евро.

Принуждава ли ги това да работят на няколко места?
Почти всички медицински сестри в България се налага да работят на няколко места, за да получават сравнително добри доходи, за да могат да преживяват и да се грижат за семействата. Това всъщност подпомага системата, за да може тя все още да функционира, но от друга страна се отразява изключително лошо на тяхното здраве и на работоспособността им.

За колко пациенти средно се грижи една сестра у нас?
Заради малкия брой такива професионалисти в различните лечебни заведения кризата с кадрите е на различен етап, но има хирургични отделения, в които една сестра обслужва 30 пациента. За сравнение – според норматива на световния съвет на сестрите една сестра трябва обслужва не повече от 4-има пациенти. В бранша дори се шегуваме, че трябва да вземат ролери на сестрите в България, за да може по-бързо „да прелитат“ сред болните. Нека не забравяме и друг проблем – има населени места, обикновено с малко хора и в по-отдалечени райони, в които изобщо няма медицински сестри. Няма болница, в която да няма нужда от сестри в тежките отделения.

Като че ли въпреки немалкото отговорности на този тип кадри у нас, на професията медицинска сестра се гледа леко пренебрежително и не й се полага нужното внимание...
Когато в България се говори за здраве и здравеопазване, обикновено акцентът е върху лекарите. Да, те са водещи в екипа, защото поставят диагноза и предписват лечение, но цялата дейност около оздравителните процедури на пациента, независимо дали става въпрос за болничната или доболничната помощ, се извършва именно от медицинските сестри и акушерките, така че те са равнопоставен партньор в медицинския екип и трябва да получат съответното уважение като такива.

В последните седмици бяха представени подробности за националната здравна стратегия. Обръща ли тя достатъчно внимание на медицинските сестри?
В здравната стратегия са залегнали исканията на Българската асоциацията на специалистите по здравни грижи за спасяване на сестринството в България. В дългосрочен аспект до 2020 се предвижда възможност за по-голям прием на студенти в медицинските факултети по здравни грижи, така че да имаме по-голям брой завършили професионалисти. В същото време обаче не се обръща достатъчно голямо внимание на финансовата страна на проблема. Въпросът е какви точно практически стъпки ще бъдат направени, за да се осъществи тази стратегия и професията на медицинската сестра да стане привлекателна, за да може повече хора да се обучават за нея и в крайна сметка да останат в България.

Какво трябва да се предприеме спешно, за да се предотврати кризата с медицинските сестри?
На първо време спешно трябва да се увеличат заплатите, да има ясни правила за определяне на тези заплати, защото „благодарение“ на недостатъчното финансиране на здравната система у нас и на различната собственост на лечебните заведения, много често правила няма или те са изключително субективни. Нашето настояване е началното възнаграждение да е поне три минимални заплати за страната, защото това е сравнително достойно заплащане за сестринския труд. Настояваме и за възможност за верикална и хоризонтална реализация на кадрите, за да може една сестра да е наясно, след като завърши, какво може да я очаква по време на нейния професионален път. Следващото нещо, което искаме, е Колективният трудов договор да е задължителен елемент от трудовото договаряне във всяко едно лечебно заведение без значение от неговата собственост.

Има ли чуваемост от политиците, от които зависи здравната ни система, за проблемите ви?
С всички политици, които имат ангажимент в областта на здравеопазването, провеждаме регулярни срещи, обясняваме им проблемите, информираме ги за нашите искания. Те ни чуват, обещават ни много неща, но реално нищо не изпълняват. Нямам предвид само настоящият екип управляващи, а за абсолютно всички правителства след 1998 година.

Не може лекар да има заплата на шофьор

Интервю с д-р Любомир Киров, председател на Сдружението на общопрактикуващите лекари, публикувано във в-к „Телеграф“, 17.02.2014 г., автор Полина Тодорова

- Д-р Киров, колко джипита в момента са без специалност и колко от тях ще се наложи да прекратят дейността си след юли?
- Според последната ни предоставена справка става въпрос за 14,8% от всички общопракткуващи лекари у нас, или 671 души от действащи в момента 4527. Тоест, тези 671 души нямат нито една от четирите задължителни специалности – обща медицина, вътрешни болести, педиатрия или спешна медицина. Останалите 85% отговарят на законовите изисквания. Повечето от тях вече имат специализация, а 23% специализират в момента. За мен това не е цифра, която трябва да предизвиква драма.

- Проблемът със специализациите на джипитата не е отскоро, но едва сега се вдигна толкова голям шум. Защо се стигна до тази ситуация?
- През годините нашето сдружение е настоявало хората, които работят обща медицина, да специализират и да придобият съответния ценз. Това че много хора в България, включително политици със здравен ресор, включително и хора от съсловието, нямат идея за какво става дума, не ги оправдава. Това не оправдава една грешна политика. В крайна сметка всички трябва да специализират. Другият момент е, че преди години, когато бяха открити първите практики, всички лекари бяха наясно, че имат 10-годишен срок, за да придобият специалност.

- Очевидно по-сериозният проблем е при общопрактикуващите лекари, които специализират в момента. Какви са пречките пред тях, за да добият специалност?
- Например специализацията по обща медицина е разделена на отделни модули и ако даден човек е зачислен да специализира тази година в определен университет, там има обявен само един модул по хирургия, който може да поеме определен брой хора. Но тези, които трябва да го минат, са три пъти повече. Резултатът е че специализацията на този човек се удължава във времето, защото модулът задължително трябва да бъде преминат. Другият момент е, че в Наредба 15 за специализацията по обща медицина, ние настояваме 50% от теоретичното обучение да става дистанционно. По този начин също би се спестило много време. Нека да не забравяме, че работата на общопрактикуващите лекари е по-специфична. Ако тръгне колегата, който държи например село Гугутка, да специализира един месец някъде, където има възможност, какво ще се случи с неговите пациенти? Кой ще ги лекува през това време? Разбира се, не оправдавам колегите, които са от университетските градове, които са имали възможност, но не са специализирали.

- Какви са предложенията на сдружението на общопрактикуващите лекари, за да не се стигне до криза с джипитата?
- Важно да се каже, че нашите предложения са от близо 3 години и до момента никой не реагира. Ако тогава бяха се са вслушали, сега проблем нямаше да съществува. На първо място настояваме на колегите, които имат разкрита практика и са зачислени да специализират, да им се даде възможност да завършат. Това ще стане като се удължи действието на въпросната Наредба 15. Другото ни предложение касае колегите, които имат разкрити практики, но не са зачислили специалност – за тях да има изискване до края на годината да се зачислят да специализират. За да могат да бъдат поети те от университетите обаче Министерство на здравеопазването трябва да отпусне достатъчно бройки и тези хора в рамките на две години да преминат основните модули по обща медицина, вътрешни болести и детски болести и да имат най-малко 6-месечен практически стаж в акредитирана практика по обща медицина. Третият казус се отнася за тези, които искат тепърва да открият практики – те ще трябва задължително да са се зачислили да специализират, да са преминали трите основни модула и 6-месечният курс в акредитирана практика.

- И все пак, какво ще се случи с онези лекари, които не искат да вземат специалност?
- Очевидно ще се наложи да закрият практиките си. Шанс се дава, има справедливост, за всички, но ангажиментите трябва да са двустранни. Ето, ние даваме разумни предложения и очакваме здравните политици да ги приемат, но и самите лекари трябва да поемат своята отговорност.

- Има ли интерес от страна на студентите по медицина към работата на джипитата?
- Има бели лястовици, но те са много малко и това са предимно деца на колеги. Как да има интерес като тази специалност трябва тепърва да се уреди, да са ясни правилата. За младите трябва да има здрава основа, а не подвижни пясъци. Как млад човек ще реши да работи това, което ние работим, след като вижда всички неуредици?

- Съществува ли риск страната ни да остане без джипита?
- Има риск да останем не само без общопрактикуващи лекари. Ако така вървят нещата, с тази организация на системата на здравеопазването, с това финансиране от държавата на определени дейности в нея, рискът е голям. Не може лекарят да взима например 1200 лв. и в същото шофьор, който зарежда 20 магазина на ден, да взима същата заплата. Не казвам, че на този с автомобила парите са му много, но при лекаря трябва да се започне от това ниво. Няма какво да се лъжем – това, което може да привлече младите към медицината, на първо място е финансовата обезпеченост и сигурност, защото за да започне един лекар да практикува, отделя минимум 10 години от живота си за образование. На второ място е възможността за кариерно развитие – да имаш възможност да покажеш това, което умееш и да имаш шанс за развитие.

- Колко джипита са напуснали страната миналата година?
- Заминават много, не малко от колегите починаха, други започнаха да работят в различни сфери. Това, което ни държи основно тук, е фактът, че нашата средна възраст е над 55 години, на тази възраст трудно взимаш решение да промениш кардинално живота си. Но напълно разбирам младите колеги, които заминават. Кой обаче ще лекува нас, вас, всички ние, които ще останем тук?

- Отдавна се говори за стимули за лекарите, които да ги задържат в страната, особено за практикуващите в отдалечените райони. Какво би могло да задържи млад специалист на подобно място?
- Стимулите трябва да са много и да са реални. Нека тези, от които зависи, да са наясно, че да осигуриш две помещения в някоя срутена здравна служба, надали е нещо, което може да привлече млад лекар там. Какво ще се случи с близките на този специалист, решил да започне работа не в Германия, а в някое българско село – какво ще работи партньорът му, къде ще учат децата им? Не можем да очакваме млади хора да се задържат за постоянно на такива места. Затова може би трябва да се помисли в насока на ротационен принцип. Друга е възможността там да се пращат лекари в предпенсионна възраст, които може би ще са по-склонни да се установят на такова място, но заедно с по-млади, които ще се обучават. Задължителен стимул е финансовият, там дори е излишно да се влиза в обяснения. Да не забравяме и че преди години българската система е стимулирала специалистите в районите с недостиг на кадри например със зачитането на всяка изработена година като две. Механизми има, но трябва и воля.

- Като че ли не става въпрос за толкова много хора, за които държавата да се наложи да отдели огромен ресурс?
- Разбира се, конкретно за тези проблемни райони, става въпрос за 700-800 лекари, които ще ги покрият. Толкова скъпи ли ще са привилегиите за тях? Защо в Швейцария, в кантона X, който е в гората, лекарят може да получава повече от професора, който е в столицата, а тук не?

- Нека да се върнем към българските реалности. Популистки ход или ефективна мярка в помощ на пенсионерите беше намаляването на потребителската им такса при джипито на 1 лв.?
- Чисто популистки ход, дори няма смисъл да го коментирам. Това е популизъм – по простата причина, че въвежда неравнопоставеност между пациентите. А и не мисля, че проблемът на българския пенсионер са 10 или 20-те лева годишно от таксите при джипито. Проблемът му е пенсията.

И 70-годишен донор може да спаси млад човек

Интервю с д-р Мариана Симеонова, директор на Изпълнителната агенция по трансплантация, публикувано във в-к "Телеграф", 11.02.20013, автор Полина Тодорова

Д-р Симеонова, скоро стана ясно, че над 1000 българи чакат за трансплантация. Откакто Вие поехте поста начело на ИАТ има кампания в подкрепа на донорството. Отчитате ли вече някакви резултати от нея?
Определено има. Обадиха се много хора, които искаха да знаят как биха могли да дарят орган, ако нещо се случи с тях. Имахме и обаждане от близки на мъж в много тежко състояние, които също изразиха желание да помогнат на друг след смъртта му. Всичко това показва, че донорството вече не е тема табу, че не е нещо скрито. През 2012 година имахме десет докладвани и само две донорски ситуации, довели до трансплантация. През 2013 бяха докладвани 20, а реализирани десет. Всичко това ме кара да си мисля, че нещата се променят в позитивна посока. Скорошно проучване обаче показа, че две трети от българите нямат достатъчно информация за донорството и трансплантациите.. Инициирахме това проучване, защото за мен беше важно, встъпвайки в ИАТ, да разбера какви са нагласите на хората по въпроса. То беше проведено през май-юни 2013 година, преди да започнем кампанията в подкрепа на донорството. След всички истории за спасени хора, които бяха представени от медиите, мисля, че хората вече са много по-информирани. Когато чуеш разказа на човек, изправен пред тежкия избор в момент, в който негов близък си е отишъл, и когато после видиш как това решение е спасило друг – всичко това има смисъл. Българинът носи добротата в себе си.

Кои са най-големите митове по отношение на донорството в България?
За съжаление митовете са много. Чувала съм коментари, че няма как органи да се взимат от починали хора, а само от живи. Искам да поясня, че органи се взимат от пациенти в т. нар. мозъчна смърт, което означава, че мозъкът вече няма кръвообращение. Когато човек попадне в интензивно отделение с черепно-мозъчна травма или кръвоизлив, целта на прилаганото му лечение е да се манипулира мозъчното кръвообращение, така че да не се увеличава мозъчният отток и да не загине мозъкът. Ако се изпадне в мозъчна смърт, вече нищо не може да се направи за пациента. Това, което можем да направим обаче, е да спасим други хора. По отношение опасенията – трябва да се знае, че при доказване на мозъчна смърт, участват много експерти, има и много изследвания, които се пазят в архива на болницата.

Какво следва след установяване на мозъчна смърт?
Това е другият мит – че когато се подозира или се докаже мозъчна смърт, лечението спира. Целта на лечението и на хората в кома е чрез медикаменти и апаратно дишане да се възстанови собствената регулация на всички системи в организма. При пациентите в мозъчна смърт дори е по-трудно - състоянието на органите се влошава много бързо, въпреки прилаганото лечение. Ако човек се е съгласил приживе да стане донор или неговите близки са изразили съгласие за това, терапията му продължава, защото е отпаднала собствената регулация от мозъка върху всички органи и системи.

Много българи мислят, че в страната ни има търговия на органи...
В България няма как да има подобна търговия, защото трансплантация може да се направи само на пациент, който е регистриран в Изпълнителната агенция по трансплантация в листата на чакащи и само по този начин може да получи орган. След това се провеждат редица тестове за съвместимост между донора и реципиента. Няма как да се злоупотреби с хората в мозъчна смърт. Ще ми се да имаме повече доверие на специалистите, на лекарите, ще ми се да не загубим всички съвестни и добри лекари, които са избрали най-тежките професии и все още са тук. Крайно време е всички да разберем, че пациенти и лекари сме от едната страна. Колко бързо трябва да се действа при евентуална донорска ситуация от страна на лекарите и от близките на донора? Всичко много зависи от състоянието на донора. Когато имаме доказана мозъчна смърт в резултат на няколко поредни мозъчни кръвоизлива или много тежка травма, времето, за което лекарите имат възможност да поддържат сърдечна дейност, е до няколко часа. Има случаи, в които организмът и сърцето са от млад човек и могат да се поддържат няколко дни. Искам да уверя, че нито един човек няма да бъде притискан за подобно решение. Ние сме длъжни да информираме хората, че могат да спасят живот, но не и да ги караме да се чувстват притиснати.

Какво споделят близките на пациенти в тежко състояние, решили се на този благороден акт?
Подобно решение е много трудно и тежко, но аз установявам с удовлетворение и възхищение мотивите на близките в последните случаи на трансплантации. Това са невероятни хора. Само за последните два месеца имаме пет поредни съгласия за донорство. Аз се възхищавам и прекланям пред тях. Това са хора, които са разбрали, че човек не зависи само от себе си – зависи и от другите. Утре може и той да има нужда от помощ. Няма как с думи да благодаря на всички тези хора, които в момента, в който преживяваха най-тежкото, намираха сили да дарят живот..

Кой е бил най-възрастният човек, станал донор у нас?
Именно по отношение на възрастта на донорите битува и друг мит, че едва ли не само млади хор могат да стават донори. Още през май месец миналата годината на среща с трансплантолозите от цялата страна поставихме въпроса за разширяване на критериите за донорство, което е вече практика повече от 20 г. в европейските държави. Дори човек на възраст на 70 години би могъл да стане донор и да спаси млад човек, неговият бъбрек може да спаси живот на млад пациент, живеещ от години на хемодиализа, който е изгубил зрението си, или пациент с хепатит, който има месец живот...Нямаме ограничения във възрастта, дори последното сърце, което беше трансплантирано е от човек над 50 години, преди това беше немислимо.

На кого помогна това сърце?
На 35-годишен мъж.

Въпреки положителните тенденции, страната ни все още изостава с трансплантациите...
В другите страни трансплантациите са нормален метод на лечение вече от 30 години. Аз обаче имам надежда, че с увеличения брой на съгласията на близките и с помощта на медиите, скоро и нашата страна може да тръгне напред в тази насока. Искам да изтъкна и ролята на лекарите, без които трансплантациите не биха били възможни – когато говорихме с колегите, участващи в трансплантации, никой не постави въпроса за труда, който те извършваха досега безплатно – нощни дежурства, много извънредни часове труд. Доказването на мозъчна смърт изисква работа по протокол, което отнема почти цяло денонощие. После следват другите процедури, поддържане на донора, което изисква непрекъснато стоене до леглото и много познания и напрежение. Това е другият мит за донорството – че се плаща за донор – стремежът е да се заплати допълнителният труд, дежурства.

Как страна като Хърватска, която беше на дъното по брой трансплантации, успя да постигне такъв напредък?
Когато говорих с д-р Мирела Бушич (директорът на хърватската агенция по трансплантации – бел.ред.), тя ми каза: „Мариана, аз това го направих за 10 години“. Ние обаче нямаме 10 години, защото сме загубили повече от 20. Трябва всички заедно да решим дали искаме да сме като нормалните държави, и ако не успеем, нека да знаем, че вината е на всички нас.

Страната ни вече е асоцииран член на Евротрансплант. Какви са преимуществата от това?
Това, че ни допуснаха, бе голяма стъпка. Голяма трудност бе да убедя специалистите от Евротрансплант, че с два донора на година можем да искаме членство. Това беше най-трудното нещо, чувствах се като на изпит, докато убеждавах тримата професори и доказвах, че ние бихме могли и знаем какво можем да постигнем. Ако успеем да развием донорската система в страната, преимуществото с това членство е, че когато имаме спешен пациент, но той няма съответствие с донор у нас, можем да търсим донор в някоя от страните от Евротрансплант. Ако успеем да увеличим броя на донорските ситуации, в бъдеще ще можем да включим и нашите пациенти в листата на чакащите за донор в друга страна. Това е трудно сега, но зависи от нас. Ако ние нямаме донори, никой няма да ни остави да бъдем в каквато и да е връзка с която и да е било организация.

А как стоят нещата със съседните ни страни?
Договорът, който аз избрах и подписах с Евротрансплант, е договорът, който не ни ограничава да сме във връзка със съседните ни държави. Защото искам, ако ние имаме орган, за който няма реципиент от България, но донорът не е стабилен и няма време за транспортиране в страна от Евротрансплaнт, да имам възможност да се обадя в Румъния или Гърция.

Тогава защо всъщност ни е необходима Евротрансплант?
Защото нито в Румъния, нито в Гърция се правят трансплантации на бял дроб, комбинирана трансплантация на бял дроб и сърце, на черва...Тоест, ако ние работим само с околните държави, не можем да разчитаме, че наши пациенти, чакащи за подобни трансплантации, ще бъдат включени в такива листи. Ние сме малка страна и трябва да използваме всички възможности, така че нашите пациенти да бъдат осигурени.