Инсулинов цинизъм

Наричат децата диабетици вечно гладните деца, а родителите им – вечно будните. Така прави „захарната болест” – няма нищо сладко в нея. Буди децата посред нощ, принуждава родителите им да треперят в малките часове дали рожбата им няма да изпадне в хипоглекимия, кара ги да водят стриктни дневници с дозите храна, с физическата им дейност и какво ли още не. Никога не свикват с писъците и сълзите на децата, които съпътстват няколкократните убождания през деня, за да им бъде набавен необходимия и жизненоважен инсулин.

Нормалният свят
„Нормалният” свят отдавна е измислил метод, чрез който да улесни и децата, и родителите им. Медицината е създала т. нар. инсулинова помпа, чрез която се осигурява базално инсулиново ниво, поддържащо кръвната глюкоза в желаните граници между храненията и през нощта. Използвайки я децата могат да имат далеч по-нормален живот. А заедно с тях и родителите им. Това обаче е възможно в нормалния свят, в който по критерий помощ на децата с диабет се нареждат страни дори като Македония и Казахстан, където структурите, обединени под името държава, поемат или поне частично реимбурсират това лечение. В държавата България подобна помощ не съществува. В „държавата” България, в която около 2 000 деца са с диабет (около, защото дори и регистър за това заболяване няма), едва 70 от тях са с такива помпи. Родителите на едва 70 деца са успели да отделят сумата от 7 000 лв., за да закупят заветното апаратче и да отделят ежемесечно още 300 за консумативи. „Не искам повече да се моля, не искам да прося. Става въпрос за деца и това е цинизъм”, заяви преди седмица националният консултант по детска ендокринология доц. Мая Константинова.

Писма и цинизъм
В деня на нейното изказване от НЗОК обявиха, че заплащането на инсулиновите помпи и консумативите за тях само за деца е дискриминационно по признак възраст. Аргументираха се, че нееднократно има становища и решения на съдебните инстанции в тази насока.
Цинично е, че на някой някога явно му е хрумнало да съди Здравната каса за това, че помага на деца с диабет. Не по-малко циничен обаче е и следващият аргумент на НЗОК – „включване в бъдеще на пълното заплащане на инсулинови помпи, глюкозни сензори и консумативи за диабетно болните ще предизвика не само финансови затруднения, но и нова вълна от недоволство на множеството групи от пациенти, страдащи от други заболявания”. На практика с това изречение НЗОК обявява – „Нямаме пари за всички, затова няма да плащаме и за тях”. Чиновниците от „Здравната” каса не спират до тук, но и подчертават, че консумативите за помпите се поемат от Център „Фонд за лечение на деца”, така че явно няма за какво да се вдига токова шум.

Загубени в превода
„Явно сме се загубили в превода. Ние не поемаме консумативите”, обясни може би нецинично шефката на фонда. На въпроса какво следва от тук-нататък, отговори спокойно, че фондът чака поредното писмо от МЗ, след което ще има заседание на обществения съвет, след което ще се обсъди въпроса, след което....
А докато чакат „след което” родителите на деца с диабет ще взимат заеми, ще теглят кредити или просто ще остават нещата както са си. Защото явно в държавата България нещата не се случват. В държавата България някой решава да съди здравна институция заради това, че някога е решила да помага на болни деца и този някой най-вероятно е родител на вече пораснало дете.
Държавата България се засяга от нелепите обвинения и обявява, че ако помогне на болно дете, това ще е дискриминация.
Защото освен бедна, страхлива и изпънена с цинизъм, държавата България е най-големият радетел на правата на гражданите си. На кои обаче?