Определено има. Обадиха се много хора, които искаха да знаят как биха могли да дарят орган, ако нещо се случи с тях. Имахме и обаждане от близки на мъж в много тежко състояние, които също изразиха желание да помогнат на друг след смъртта му. Всичко това показва, че донорството вече не е тема табу, че не е нещо скрито. През 2012 година имахме десет докладвани и само две донорски ситуации, довели до трансплантация. През 2013 бяха докладвани 20, а реализирани десет. Всичко това ме кара да си мисля, че нещата се променят в позитивна посока. Скорошно проучване обаче показа, че две трети от българите нямат достатъчно информация за донорството и трансплантациите.. Инициирахме това проучване, защото за мен беше важно, встъпвайки в ИАТ, да разбера какви са нагласите на хората по въпроса. То беше проведено през май-юни 2013 година, преди да започнем кампанията в подкрепа на донорството. След всички истории за спасени хора, които бяха представени от медиите, мисля, че хората вече са много по-информирани. Когато чуеш разказа на човек, изправен пред тежкия избор в момент, в който негов близък си е отишъл, и когато после видиш как това решение е спасило друг – всичко това има смисъл. Българинът носи добротата в себе си.
Кои са най-големите митове по отношение на донорството в България?
За съжаление митовете са много. Чувала съм коментари, че няма как органи да се взимат от починали хора, а само от живи. Искам да поясня, че органи се взимат от пациенти в т. нар. мозъчна смърт, което означава, че мозъкът вече няма кръвообращение. Когато човек попадне в интензивно отделение с черепно-мозъчна травма или кръвоизлив, целта на прилаганото му лечение е да се манипулира мозъчното кръвообращение, така че да не се увеличава мозъчният отток и да не загине мозъкът. Ако се изпадне в мозъчна смърт, вече нищо не може да се направи за пациента. Това, което можем да направим обаче, е да спасим други хора. По отношение опасенията – трябва да се знае, че при доказване на мозъчна смърт, участват много експерти, има и много изследвания, които се пазят в архива на болницата.
Какво следва след установяване на мозъчна смърт?
Това е другият мит – че когато се подозира или се докаже мозъчна смърт, лечението спира. Целта на лечението и на хората в кома е чрез медикаменти и апаратно дишане да се възстанови собствената регулация на всички системи в организма. При пациентите в мозъчна смърт дори е по-трудно - състоянието на органите се влошава много бързо, въпреки прилаганото лечение. Ако човек се е съгласил приживе да стане донор или неговите близки са изразили съгласие за това, терапията му продължава, защото е отпаднала собствената регулация от мозъка върху всички органи и системи.
Много българи мислят, че в страната ни има търговия на органи...
В България няма как да има подобна търговия, защото трансплантация може да се направи само на пациент, който е регистриран в Изпълнителната агенция по трансплантация в листата на чакащи и само по този начин може да получи орган. След това се провеждат редица тестове за съвместимост между донора и реципиента. Няма как да се злоупотреби с хората в мозъчна смърт. Ще ми се да имаме повече доверие на специалистите, на лекарите, ще ми се да не загубим всички съвестни и добри лекари, които са избрали най-тежките професии и все още са тук. Крайно време е всички да разберем, че пациенти и лекари сме от едната страна. Колко бързо трябва да се действа при евентуална донорска ситуация от страна на лекарите и от близките на донора? Всичко много зависи от състоянието на донора. Когато имаме доказана мозъчна смърт в резултат на няколко поредни мозъчни кръвоизлива или много тежка травма, времето, за което лекарите имат възможност да поддържат сърдечна дейност, е до няколко часа. Има случаи, в които организмът и сърцето са от млад човек и могат да се поддържат няколко дни. Искам да уверя, че нито един човек няма да бъде притискан за подобно решение. Ние сме длъжни да информираме хората, че могат да спасят живот, но не и да ги караме да се чувстват притиснати.
Какво споделят близките на пациенти в тежко състояние, решили се на този благороден акт?
Подобно решение е много трудно и тежко, но аз установявам с удовлетворение и възхищение мотивите на близките в последните случаи на трансплантации. Това са невероятни хора. Само за последните два месеца имаме пет поредни съгласия за донорство. Аз се възхищавам и прекланям пред тях. Това са хора, които са разбрали, че човек не зависи само от себе си – зависи и от другите. Утре може и той да има нужда от помощ. Няма как с думи да благодаря на всички тези хора, които в момента, в който преживяваха най-тежкото, намираха сили да дарят живот..
Кой е бил най-възрастният човек, станал донор у нас?
Именно по отношение на възрастта на донорите битува и друг мит, че едва ли не само млади хор могат да стават донори. Още през май месец миналата годината на среща с трансплантолозите от цялата страна поставихме въпроса за разширяване на критериите за донорство, което е вече практика повече от 20 г. в европейските държави. Дори човек на възраст на 70 години би могъл да стане донор и да спаси млад човек, неговият бъбрек може да спаси живот на млад пациент, живеещ от години на хемодиализа, който е изгубил зрението си, или пациент с хепатит, който има месец живот...Нямаме ограничения във възрастта, дори последното сърце, което беше трансплантирано е от човек над 50 години, преди това беше немислимо.
На кого помогна това сърце?
На 35-годишен мъж.
Въпреки положителните тенденции, страната ни все още изостава с трансплантациите...
В другите страни трансплантациите са нормален метод на лечение вече от 30 години. Аз обаче имам надежда, че с увеличения брой на съгласията на близките и с помощта на медиите, скоро и нашата страна може да тръгне напред в тази насока. Искам да изтъкна и ролята на лекарите, без които трансплантациите не биха били възможни – когато говорихме с колегите, участващи в трансплантации, никой не постави въпроса за труда, който те извършваха досега безплатно – нощни дежурства, много извънредни часове труд. Доказването на мозъчна смърт изисква работа по протокол, което отнема почти цяло денонощие. После следват другите процедури, поддържане на донора, което изисква непрекъснато стоене до леглото и много познания и напрежение. Това е другият мит за донорството – че се плаща за донор – стремежът е да се заплати допълнителният труд, дежурства.
Как страна като Хърватска, която беше на дъното по брой трансплантации, успя да постигне такъв напредък?
Когато говорих с д-р Мирела Бушич (директорът на хърватската агенция по трансплантации – бел.ред.), тя ми каза: „Мариана, аз това го направих за 10 години“. Ние обаче нямаме 10 години, защото сме загубили повече от 20. Трябва всички заедно да решим дали искаме да сме като нормалните държави, и ако не успеем, нека да знаем, че вината е на всички нас.
Страната ни вече е асоцииран член на Евротрансплант. Какви са преимуществата от това?
Това, че ни допуснаха, бе голяма стъпка. Голяма трудност бе да убедя специалистите от Евротрансплант, че с два донора на година можем да искаме членство. Това беше най-трудното нещо, чувствах се като на изпит, докато убеждавах тримата професори и доказвах, че ние бихме могли и знаем какво можем да постигнем. Ако успеем да развием донорската система в страната, преимуществото с това членство е, че когато имаме спешен пациент, но той няма съответствие с донор у нас, можем да търсим донор в някоя от страните от Евротрансплант. Ако успеем да увеличим броя на донорските ситуации, в бъдеще ще можем да включим и нашите пациенти в листата на чакащите за донор в друга страна. Това е трудно сега, но зависи от нас. Ако ние нямаме донори, никой няма да ни остави да бъдем в каквато и да е връзка с която и да е било организация.
А как стоят нещата със съседните ни страни?
Договорът, който аз избрах и подписах с Евротрансплант, е договорът, който не ни ограничава да сме във връзка със съседните ни държави. Защото искам, ако ние имаме орган, за който няма реципиент от България, но донорът не е стабилен и няма време за транспортиране в страна от Евротрансплaнт, да имам възможност да се обадя в Румъния или Гърция.
Тогава защо всъщност ни е необходима Евротрансплант?
Защото нито в Румъния, нито в Гърция се правят трансплантации на бял дроб, комбинирана трансплантация на бял дроб и сърце, на черва...Тоест, ако ние работим само с околните държави, не можем да разчитаме, че наши пациенти, чакащи за подобни трансплантации, ще бъдат включени в такива листи. Ние сме малка страна и трябва да използваме всички възможности, така че нашите пациенти да бъдат осигурени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар