Живот на хемодиализа

„Искам само да имам сили да прегърна и да вдигна сина си “. Това споделя 34-годишният Владислав Сейков, който от три години чака за трансплантация на бъбрек. Младият мъж е един от онези 974 българи, чиято мечта за бъдещето се заключва в едно – да имат щастието да влязат в операционна, за да се подложат на бъбречна трансплантация. Разговорът с Владислав се провежда в особено мъчителна и нетипична ситуация - той разказва за битката си за живот, докато е подложен на поредната хемодиализа. Тялото му е „вързано“ към големия апарат, който пречиства организма му вместо нефукциониращите бъбреци.

„Нямам време за срещи, пред деня работя, а три пъти седмично съм на хемодиализа“, споделя още Влади и се извинява за това, че не може да ми отдели време за „нормална среща“. През свободните от апарата вечери Влади се опитва да обърне внимание на невръстния си син. Година след най-хубавия подарък на съдбата – раждането на детето му, Владислав получава и най-тежкия - диагноза, която преобръща изцяло живота му – тежкото заболяване на бъбреците гломерулонефрит. „Трета година чакам за трансплантация, бъбреците ми функционират все по-зле“, споделя видимо спокойно Владислав и допълва - „Дано да я доживея“. Тежката ситуация с малкото донори у нас изправя семейството на Владислав пред още едно изпитание – да му даде бъбрек се съгласява собствения му баща. До операция обаче така и не се стига, защото двамата се оказват несъвместими. От тогава Владислав се надява сред късметлиите, имащи шанса да получат орган. И да заживеят отново онзи живот, който наричаме – нормален.

Диализа
В клиниката, в която Владислав се подлага на диализа, е пълно с млади хора в подобно на неговото състояние. Повечето от тях са на възраст от 25 до около 40 години. В стаята на Владислав леглата са общо 10. „През деня леглата са пълни, а нашата смяна през нощта е по-рехава, но по принцип диализите са препълнени“, пояснява той и дава пример с ИСУЛ, където също е пълно с болни на диализа. Там хората „се въртят“ на три смени на 12-те апарата“, споделя опит Владислав и допълва – като влизах за диализа първите пъти косите ми настръхваха само от гледката на болните. Сега вече свикнах“.

Ежедневие
„Щастлив съм, защото имам възможността да работя“, разказва още той. За разлика от много други болни в неговото състояние, Владислав успява да задържи работното си място, макар и с променена длъжност. „Преди да се разболея бях хладилен техник. Сега болестта ми не ми позволява да продължава със същата работа. За щастие във фирмата ми проявиха голямо разбиране и ми предложиха по-лека ангажираност. След работа, вечер съм на хемодиализа. Това е животът ми – работата, после апаратите, след което се прибирам за по няколко часа, за да видя семейството си“, разказва Владислав.

Семейството
„Питате ме за детето? За него най ми тежи“, споделя още младият мъж. Но побързва да допълни - „Ако не е синът ми, не знам как бих издържал без него. Сигурно бих рухнал“. Макар и на невръстна възраст – едва 4 години, синът на Влади знае, че с татко може да се виждат почти само през събота и неделя. Знае и че двамата трябва да внимават в игрите. „В началото не знаеше защо не го гушкам, че ми е забранено да вдигам тежко с тази фистула на ръката, но вече започва вече да разбира“, разказва той. „Вкъщи почти ме няма, не съм онзи, който бях“, промълвя с болка Владислав. Не пропуска обаче да благодари на съпругата си, която освен, че е поела почти всички грижи за детето им, се налага и да работи. „Искам да съм стария човек, но не мога. Не се получава“, посочва той и продължава - „ У дома помагам, доколкото ми позволяват силите. Лошото е, че самата болест ме изморява много, понякога дори след изкачването на три стъпала ми трябва почивка“.

Надеждата
За много хора животът на Владислав би изглеждал като пълен кошмар. Ежедневието, разпъвано от болестта, зависимостта от няколко апарата, липсата на сили биха отчаяли мнозина. Владислав обаче избира другият път – този на битката за живот. В думите му, описваща реалността преди и след тежката диагноза, не прозира униние, а точно обратното -готовност да спечели отново живота си. Именно това е причината Владислав да участва дейно в различни кампании в подкрепа на донорството. Той е и едно от лицата на специално създадения сайт bgdonor.com, който цели именно да промотира каузата на донорството.

Мълчание
Владислав е убеден, че ако медиите и обществото обръщат повече внимание на проблема, страната ни ще може да промени радикално в тази насока. „Хората все още не са запознати с проблемите на донорството. Няма гласност, няма чуваемост. Трябва да се говори повече, за да знае как наистина с едно решение можеш да спасиш трима“, допълва Владислав. Въпреки годините в чакане, той е убеден, че ще успее да се спаси от живота между апаратите. Ако все пак тук не се намери подходящ донор младият баща ще търси шанс и в чужбина. За целта има и разкрива банкова сметка, на която той от години събира средства. „Защо обаче трябва да отивам другаде, в чужда държава“, сам пита Владислав, но отговор не последва. Без да споделя и дума за умора, разговорът с Влади очевидно го изморява. Приключваме го с взаимно пожелание за успех и късмет. Със сигурност на единия от двама ни той е по-нужен.
На единия от 1048-те българи, чакащи за трансплантация.

Материалът е публикуван във в-к „Телеграф”, 9.04.2014г.