Цената на морето или колко струва бетонният пясък

Винаги съм знаела, че морето е уникална сила – могъща, обсебваща и непреклонна. Така го е създала природата. Така го обичам.

Страх ме е обаче, че се появи нещо – извън природата – което може да се окаже по-силно и от морето. Бетонът.

Има места, хора и спомени, за които никога и на никаква цена не ти е хрумвало да помислиш нещо лошо. Места, лица и случки, които те карат единствено да си усмихнеш и да си благодарен, че съществуват.

От както се помня, едно такова кътче за мен е град Поморие.
Сигурно, защото детството ми преминаваше с дълги лета на морския пясък там, сигурно заради уюта на китното малко градче, заради рибарските лодки, акостирали на единия му бряг, заради традициите, опазили духа на Яворов, заради намерените нови приятели и старите роднини.

През годините съумях да запазя любовта си към това място, стараейки сe да я „популяризирам” сред приятели, които често канех на гости. Натежалият куфар със спомени от летата с тях почти не може да се затвори и в края на всяка пролет тихичко ми напомня, че е време да го напълня още малко. Това лято обаче куфарът поолекна сред отказа на моя безкрайно любима двойка приятели да ми дойдат на гости. Двамцата са от онзи вид създания, недолюбващи плажовете, наподобяващи претъпканите коридори на един бургаски магазин, пуснал на промоция евтини банани преди време. Предпочитат места, от които се вижда онова могъщо море. Места, които ти позволяват да чуеш собствените си мисли. Места, които ти подаряват бягството, което чакаш цяла година.

И ако допреди време можех да подаря за кратко на тези мои приятели частица от някой непознат и девствен плаж, сега осъзнах, че това е почти невъзможно. Те го знаят също и затова поредно лято хващат собствените си куфари и бягат в Гърция. Бягат от бетона.

Сенките на грозните бетонни чудовища надничат почти по цялата плажна ивица на Поморие, която е една от най-дългите по Черноморието ни.

Всяка година новите студени гигантски постройки нарастват със страшна сила, заплашвайки да изядат малките, сгушени къщички, останали от край време, като че ли с невъзможната мисия да пазят красотата на уютното малко градче. Мегаломанските страсти на поредния хотелиер шумно поглъщат китните дворчета на ниските къщи, за да изплюят на тяхно място „затвори” с десетки малки кутиики – без дворове и без въздух.

Руските туристи са повече от българските, които предпочитат да избягат „на свобода” в съседните ни държави или се надпреварват за място в почти изчезващите ни свободни от бетон плажове.

Всичко е скидка (от руски – отстъпка, намаление). Скидка на имотите, на плажа, на въздуха.

И така е не само в Поморие. Силно се надявам, че това градче ще съумее да запази частица от въздуха, който го прави уникално. Но ме е страх. Страх ме, че налазващата го болест е видима почти навсякъде от Шабла до Резово.
Независимо кой е на власт – всеки краде от морето ни, инжектирайки го ежегодно с бетон. А цената е ясна – скидка в красотата, в уникалността, в природата, в морето, с което някога се гордеехме. И което е уморено от некадърно изписаната рецепта.