„Мамо, ще му помогнеш ли?, питам аз - осемгодишното дете, също вкопчило се в дрехата на същата лекарка-майка. „Ще направим всичко възможно”, казва тя, едновременно поглеждайки към мен-детето и към жената-старица. Бързо ме изпраща в лекарския кабинет, където ще прекарам нощта, докато тя ще спасява животи. Или поне ще направи-всичко-възможно.
Десетки са нощите, часовете –стотици, които прекарвах в този кабинет – малкото убежище на дежурните лекари. Детско любопитство или нещо друго, все ме тласкаше към още и още нощи там. След куп молби майката-лекарка се съгласяваше с условието да съм тиха, да не излизам от кабинета-убежище и да не пипам нищо. Наградата за хилядите ми молби на сутринта се увенчаваше с плик с празни спринцовки. Или пък стари слушалки. Всички те бяха идеално пригодими за игра сутрин, следобед или вечер. Все време, в което тя беше дежурна. Или даваше рапорт. Или беше на смяна в спешния кабинет. Или посрещаше Коледа в линейка. Бях щастлива, защото имах своите у-н-и-к-а-л-н-и спринцовки и слушалки, с които преслушвах сърцата на плюшените играчки.
Казват, че децата на лекарите порастват много бързо. Може би, защото повечето от тях на 8-години знаят какво е човек да бъде парализиран от инсулт. И че хората умират, дори и да са млади и добри. Но знаят, че някой там – в бяла престилка в нощно отделение, прави всичко възможно да ги спаси.
Съвсем скоро спрях да виждам в отделението вдъхновение за бъдещи игри. Доста по-често виждах другото му, истинско лице - десетките болни, „украсени” с безброй системи – новата им пъпна връв за живота. Надеждата се прокрадваше плахо, неуверено скрита в погледа на близките им, които не спираха да се вкопчват в престилките на хората в бяло, все така молейки ги да направят чудото.
Дни преди 13-ия ми рожден ден детското наивно любопитство отстъпи място на обсебващия гняв при вида на металната решетка, сложена на входа на отделението. Сложиха я заради цигани, които бяха откраднали кафе машината от лекарския кабинет. Цигани, чиито близък е бил спасен от някой от този кабинет. Кабинетът-убежище, в което прекарвах сама толкова много нощи, беше разбит, изкормен, изнасилен. Обруган. И въпреки това, хората в бяло продължаваха да кръжат над своите болни, посрещайки страданието, болката и надеждата на техните близки. Посрещайки обидите им. Посрещайки ударите им.
„Не знам дали ще се върна. Тук рискувам да загубя всичко, за което толкова много се старах и в което толкова много вярвах. А пациентите навсякъде са пациенти, както и аз навсякъде ще бъда лекар”, ми каза преди да се качи на самолета една от най-близките ми приятелки, заминавайки в Германия, за да специализира хирургия там. Днес тя лекува прекрасно болните хора на Германия в болница в малък град до Берлин.
От началото на 2014г. нападенията над екипи на спешна помощ в България са 226, от тях 175 са в цигански махали. Другите - явно в "български". 226 нападения над хора, отзовали се, за да спасят нечий живот. Живот, който им отвръща с удар, с обиди, със закани за убийство.
Пациентите навсякъде са пациенти, ми каза моята приятелка. И лекарите навсякъде са лекари. Кога обаче ние забравихме да бъдем хора? Кога направихме така че бързо порасналите деца на лекарите да трябва да се страхуват за живота им? Кога започнахме да гоним младите от тях, а по-старите да нападаме?
Може би в момента, в който злото в душите ни също порасна прекалено бързо и поиска да (у)бием магьосниците в бяло, вършещи чудеса. По човешки.
* На снимката – д-р Красимир Йорданов, лекар в Спешна помощ. Нападнат и пребит от група пияни, след като се е отзовал на сигнал в к-л „Овча купел”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар