Уви, идеята на Александър Хайтов, съчетала в себе си „иновативен” поглед за класическото разбиране за монументална скулптура, странно защо не срещна подкрепата на столична община в лицето на заместник-кмета Тодор Чобанов. И сега горкият шестметров Самуил ще се терзае дали ще просвятква нощем подобно на неоновите реклами на поредния бетонен мол или марка маратонки...
Фактът, че в случая става въпрос за мащабен монумент, който ще се извисява може би с десетилетия в центъра на столицата, а не за малка пластика, красяща нечие бюро и родена от поредния каприз на случаен клиент, е достатъчна причина да се замислим за проблема. А проблемът е огромен. Започва с повсеместната липса на прозрачни, широко обсъждани и законни конкурси за подобен тип проекти и завършва с може би безвъзвратно загубената ни взискателност. Доказателствата за това за съжаление се плодят с все сила. Без условности и без критичност. Достатъчно е да се спомене бюста на Димитър Пешев в София или фара на тракийската богиня в Царево... Или пък мегаломанския проект за 130-метров паметник на Васил Левски, който щеше да се извисява край Свиленград и в чийто „стомах” щяха да бъдат монтирани асансьор и кафенета....Слава Богу, последното не се случи! Напънът за него обаче не се размина с немалката доза патриотична екзалтация, в която най-голямото е най-добро, защото е най-видимо. Независимо дали е бутафорно хрумване за лика на Апостола, изобразено в нелепа куха статуя, или името му изписано със сини букви, просто-където-можеш. Важното е да го има и да увенчава несломимата българска сила.
Светещите очи на паметника на цар Самуил не са просто допълващ елемент от кича, който съпътства целия проект, както го определи Ивайло Дичев. Те са нищо повече от съвсем естествено продължение на тоталната ни загуба за усет и апатия към това, което ни обкръжава.
А дали, ако войните на Самуил бяха прогледнали, нямаше да съжаляват, че не са останали слепи?
Няма коментари:
Публикуване на коментар