Журналист е диагноза, не професия

понеделник, 27 юли 2015 г.

Връзки за лекуване

Имам щастието и нещастието да съм дъщеря на лекар. Щастието – най-вече заради бързото опознаване на живота с всичките му прединфарктни състояния, спасителни тръбички, игли и прочие. Заради скорострелното разбиране, че пет минути са фатално много време, за да го загубиш. И достатъчно дълго, за да го спечелиш отново. Нещастието – най-вероятно и сами може да се досетите защо.

Работата ми като журналист случайно или не ме изпрати фронтално срещу същата тази страна на живота, в която независимо от пол, професия, цвят на очите или гениалността на мислите ни във фейсбук, рано или късно опираме до онези пет минути, в които зависим от хората с белите престилки.
Лекарите.
По стечение на горните два факта, тук вече безсъмнено - за щастие, имам привилегията да познавам немалък брой от тях. Достатъчно, за да ми дават доза утеха, че в тази разядена от егоизъм, повърхностност и дребни сметки държава все още се намират шепа хора, посветили живота си на... Живота.

Същите тези два факта обаче ме сблъскаха фронтално и с една от изконните български характеристики, а именно – връзкарството. Говоря за онзи типичен нашенски стремеж, чиято сянка изпреварва крачката ти още преди да си я направил. Ще се зачудите, може би, къде е връзката с лекарското съсловие. Отбелязвам я веднага – ако има сфера, в която „връзките” са на пиедестал у нас, то това е здравеопазването. Усещам я на собствения си гръб – надали ще ми повярвате, но няма и ден, в който приятел, познат, колега не ме търси с едно и също послание – „Моля те, помагай”. Помагам. Когато и където мога.
Подобен призив обаче разкрива грозното блато, в което е попаднала цялостната система на здравеопазване у нас. Блато, в което, ако нямаш въпросните „връзки”, си обречен.... Оставен си на настроението на система, в която, ако не познаваш точния човек на точното място и имаш дързостта да искаш да си лекуван, рискуваш да бъдеш рекетиран, пренебрегнат, отхвърлен.

Ще ми се да не съм права. Ще ми се следващия път, когато получава призива – „Помагай”, да откажа. Да отговоря, че Системата е достатъчно добра, че в нея работят прекрасни лекари, които ще се отзоват и без „дежурното” обаждане от моя страна, защото то най-малкото е обидно. Към тях и към системата като цяло. Но не мога. Може би именно защото познавам системата прекалено добре. И отново отварям тефтера, търся телефони, имена, „връзки”...
Дали обаче „връзкарството” в нас не е придобило прекалено големи измерения? Такива, че ни е осакатило фатално? Дали не сме успели да разрушим изцяло вярата ни в професионализма, в отговорността, в човещината? И дали просто не трябва да се опитаме да излекуваме връзките помежду ни. Като пациенти и като лекари.
И като хора.

Няма коментари:

Публикуване на коментар